Обадих се от телефона на капитана в дома на Джак Кунихан.
— Можеш ли да разпознаеш някого от хората, които си видял снощи в колите? — попитах аз, щом успях да го измъкна от леглото.
— Не. Беше тъмно, а и те се движеха прекалено бързо. Едвам различавах моя човек.
— Значи не може, а? — огорчи се капитанът. — Е, имам право да го задържа едно денонощие без официално обвинение, но ако не изровите нищо, ще трябва да го пусна.
— Защо не го пуснете още сега? — предложих аз, след като мислих няколко минути и изпуших една цигара. — Застраховал се е с достатъчно алибита, така че няма основания да се крие от нас. Ще го оставим цял ден на мира, ще му дадем достатъчно време, за да се увери, че не го следим, а довечера ще се лепнем за него като лейкопласт. Някакви сведения за Голямата Флора?
— Не. Убитото хлапе на Грийн Стрийт се казва Бърни Бърнхеймър, по прякор Малкия Моца. Предполагам, че е бил джебчия — поне се е движел сред джебчии, — но не особено…
Телефонът го прекъсна.
— Ало? Да. Един момент — рече той в слушалката и ми я подаде през бюрото.
— На телефона е Грейс Кардиган — обади се женски глас. — Звъних в агенцията и ми казаха къде да ви намеря. Трябва да говоря с вас. Можете ли още сега?
— Къде се намирате?
— В телефонната централа на Пауъл Стрийт.
— След четвърт час съм там.
Обадих се в агенцията, накарах да повикат Дик Фоули и го помолих да се срещнем незабавно на ъгъла на Елис и Маркет Стрийт. Върнах слушалката на капитана, подхвърлих му едно „до скоро виждане“ и се запътих към центъра на града.
Дик Фоули вече ме чакаше на ъгъла. Беше дребен, мургав канадец, близо метър и петдесет висок въпреки обувките си с висока подметка, тежащ под четирийсет и пет кила, лаконичен като шотландска телеграма, но способен да проследи капка морска вода от Златната Врата до Хонконг, без нито за миг да я изпусне от очи.
— Познаваш ли Ейнджъл Грейс Кардиган? — попитах го аз.
Той си спести „не“-то, като поклати глава.
— Ще се срещна с нея в телефонната централа. Щом свърша, тръгваш подире й и не се отлепваш от нея. Умна е и ще провери дали не я следят, така че работата ти няма да е от най-лесните, но виж какво можеш да направиш.
Устата на Дик поувисна презрително и той бе обхванат от извънредно рядък изблик на многословие:
— Пишат ли се трудни, значи са лесни.
И се помъкна след мен към централата. Ейнджъл Грейс ме чакаше на вратата. Лицето й беше по-нацупено от всеки друг път, а поради това и не особено привлекателно, като изключим зелените й очи, които бяха твърде слънчеви, за да изглеждат намусени. В ръката си държеше свит на тръба вестник. Нито проговори, нито се усмихна, нито дори ми кимна.
— Да отидем в бара на Чарли, където ще можем да си поговорим — предложих аз и я поведох в обратна посока покрай Дик Фоули.
Не отрони нито дума, докато не се настанихме един срещу друг в сепарето на бар-ресторанта и не дадох поръчката на келнера. Тогава чак разгъна с трепереща ръка вестника.
— Вярно ли е? — попита.
Погледнах къде сочи пръстът й — репортаж за намереното на Филмор Стрийт и Арми Стрийт, но твърде лаконичен. От пръв поглед видях, че не се споменават имена и че полицията е работила доста добре с цензурната ножица. Докато се преструвах, че чета, се питах дали имам сметка да кажа на момичето, че написаното не е вярно. Не видях обаче каква ще е ползата, така че спестих на безсмъртната си душа една лъжа.
— Кажи-речи, вярно — признах.
— Вие бяхте ли там? — Тя бутна вестника от масата на пода и се наклони към мен.
— Да, заедно с полицията.
— Беше ли… — Гласът й прегракна и заглъхна. Белите й пръсти се заеха да мачкат и сучат покривката. Изкашля се. — Кой беше… — Друго не можа да издума.
Пауза. Аз чаках. Тя сведе очи, но не преди да видя как водата гаси огъня в тях. По време на паузата се появи келнерът, сервира поръчаното и пак изчезна.
— Знаете какво искам да ви попитам — произнесе след малко с тих, сподавен глас. — Беше ли? Той беше ли? Кажете ми, за бога!
Претеглих на везните лъжата и истината. Истината пак излезе победител.
— Пади Мексиканеца беше сред убитите… застрелян… в къщата на Филмор Стрийт — казах.
Зениците на очите й се свиха като връхчета на карфици, отново се разшириха и почти закриха зелените ириси. Не издаде никакъв звук. Лицето й беше безизразно. Взе вилицата и поднесе към устата си част от салатата. После още една вилица. Пресегнах се през масата и я взех от ръката й.
— Само си цапаш полата — изръмжах. — За да се храниш, трябва поне да отвориш уста.