Ейнджъл Грейс протегна ръце през масата, сграбчи моята и я стисна, а пръстите й така подскачаха и трепереха, че ноктите й ме издраскаха.
— Да не ме лъжете?! — почти извика, или по-скоро изхълца. — Вие сте свестен! Миналия път във Филаделфия се отнесохте като човек с мен. Пади все повтаряше, че вие сте единственото свястно ченге! Нали не ми погаждате номер?
— Казах самата истина — уверих я аз. — Толкова много ли значеше Пади за теб?
Тя кимна унесено, стегна се, сетне се отпусна в стола си и като че изпадна в транс.
— Винаги можеш да си отмъстиш — обадих се аз.
— Искате да кажете…
— Разприказвай се.
Тя дълго време ме гледа втренчено, с празен поглед, сякаш се опитваше да проумее какво съм казал. Отговора прочетох в очите й, преди да го е изрекла.
— Ако знаете как ми се иска! Но аз съм дъщеря на Джон Кардиган Фалшификатора. Не е в кръвта ми да предам някой от своите. Вие сте от другата страна на закона. Не мога да прескоча оградата. А как ми се иска! Но кръвта ми е изцяло кардигановска. Ще се моля и ще се надявам всяка минута да ги спипате и пречукате, но…
— Ах, какви благородни чувства — присмях се аз. — За кого се мислиш — за Жана д’Арк? Брат ти Франк щеше ли да е накиснат сега, ако партньорът му Джони Водопроводчика не го беше издал за номера при Големите водопади? Я ела на себе си, момичето ми! Ти си крадла сред крадците и на онези от вас, които не играят двойна игра, рано или късно им виждат сметката. Кой пречука Пади Мексиканеца? Другарчетата му! Но ти в никой случай недей да им го връщаш, защото няма да е колегиално. Боже господи!
Речта ми само сгъсти намусените краски на лицето й.
— Ще си го върна — каза. Но не мога да се разприказвам, просто не мога. Ако бяхте от нашите, щях да… но както и да е, ще потърся помощ от моята страна на оградата. И не настоявайте повече, моля ви. Знам какво ви е, но… бихте ли ми казали, кой освен… кой друг… кой още беше в онази къща?
— Да, разбира се! — изръмжах сърдито. — Всичко ще ти кажа. Ще се оставя да ме издоиш докрай. Но ти внимавай да не изтървеш нещо, без да искаш, защото, току-виж, се оказало в разрез с етиката на високопочтената ти професия!
Тъй като беше жена, все едно, че нищо не бях казал. Само повтори:
— Кой още?
— Няма да мине. Но ето какво ще направя — ще ти кажа имената на двама, които не бяха там: Голямата Флора и Рижия О’Лиъри.
От замаяния й вид не остана и следа. Заопипва лицето ми с потъмнели от ярост зелени очи.
— А Ванс Стридата? — попита.
— Ти как мислиш? — отвърнах с въпрос.
Продължи да изучава лицето ми, сетне стана.
— Благодаря, че ми казахте и че се срещнахте с мен. Надявам се от все сърце, че ще победите.
И тя излезе, за да бъде проследена от Дик Фоули. А аз обядвах.
В четири часа същия следобед двамата с Джак Кунихан спряхме взетия под наем автомобил пред входа на хотел „Стоктън“.
— С полицията е на чисто, така че няма причини да си е сменил квартирата — обясних на Джак. — Обаче не ми се рискува с персонала на хотела, защото не ги познавам. Но ако по мръкнало още не е излязъл, ще трябва да влезем вътре и да разпитаме.
И ние се заехме да пушим, да правим предположения кой ще е следващият шампион тежка категория, къде може да се намери хубав джин и какво трябва да се прави с него, обсъдихме несправедливостта на новата наредба на агенцията, която гласеше, че с цел икономии Оукланд5 е включен в рамките на града, и други крайно интересни теми, които ни убиха времето от четири до девет и десет.
В девет и десет от хотела излезе Рижия О’Лиъри.
— Има господ — измърмори Джак, докато изскачаше от колата да се поразтъпче, а аз палех мотора.
Огненоглавият великан не ни отведе кой знае колко надалеч. Погълна го входната врата на Лару. Докато намеря къде да паркирам, и Рижия, и Джак се бяха настанили в заведението. Масата на моя колега бе досами дансинга. О’Лиъри се бе разположил в отсрещния край до стената, в ъгъла. Тъкмо когато влизах, двама руси дебеланковци — мъж и жена — освободиха една маса в същия ъгъл и аз склоних келнера, който ме бе повел нанякъде, да ми даде именно нея.
Лицето на Рижия беше извърнато от мен на три четвърти. Наблюдаваше входната врата с напрегнатост, която разцъфна в щастие, когато на прага се появи едно момиче: същото, което Ейнджъл Грейс бе нарекла Нанси Риган. Вече споменах, че беше приятно момиче. И не бях излъгал. А кокетната синя шапчица, която криеше всичката й коса, с нищо не разваляше приятното впечатление.
Червенокосият скочи на крака, бутна келнера и двама посетители и хукна да я посрещне. Като награда за устрема си получи куп псувни, които изобщо не чу, и една синеока, белозъба усмивка, която беше… ами, приятна. Доведе я до масата си и я настани в стола срещу мен, а той седна с лице към нея.