През цялото време, докато говореше, изплашеното до смърт старче шаваше и подскачаше в стола си.
— Как да ви измъкна? — попитах аз и станах от пода, без да изпускам пистолета от очи. Само ако можех да го докопам, както си говорехме.
— Много лесно. Вие сте приятел с полицаите — знам го. Полицията е вече тук и чака да се съмне, за да нападне къщата. Аз самият ги видях със слабите си очи как спипаха Ванс Стридата. Ще можете да ме промъкнете покрай Полицаите — нали са ви приятели. Изпълнете молбата ми и аз ще ви предам онези дяволи горе и парите им.
— Звучи добре — съгласих се аз, докато правех уж небрежна крачка към него. — Но ще мога ли да си изляза оттук, когато ми се прииска?
— Не! — извика старчето, без да обърне внимание на втората крачка, която предприех. — Първо ще ви предам онези тримата. Ще ви ги предам живи, но обезсилени. Плюс парите. Ще го сторя, а вие ще ме изведете в безопасност — мен и това момиче — кимна неочаквано към Нанси, чието бяло като платно лице, все така приятно въпреки изписания по него ужас, представляваше предимно две широко ококорени очи. — И то няма нищо общо с престъпленията на онези дяволи. Трябва да дойде с мен.
Попитах се каква ли представа има този стар заек за възможностите си. Смръщих замислено вежди, докато правех третата крачка.
— И не си въобразявайте глупости — шепнеше напрегнато дъртият. — Когато онази дяволска жена се върне тук, вие ще умрете — сто на сто ще ви убие.
Още три крачки, и щях да го сграбча заедно с пистолета. В коридора се дочуха стъпки. Беше твърде късно, за да скоча отгоре му.
— Е? — прошепна той отчаяно.
Кимнах секунда преди Голямата Флора да влезе в кухнята.
Беше в бойна готовност — издокарана в сини панталони, вероятно собственост на Поуджи, мокасини, избродирани с мъниста, и копринена риза. Косата й беше прибрана от челото с помощта на панделка. В ръката си стискаше пистолет, а в двата си задни джоба беше пъхнала по още един.
Онзи в ръката й подскочи нагоре.
— Свършен си — съобщи ми много делово. Новопридобитият ми съучастник изскимтя:
— Чакай, Флора, чакай! Не тук, моля те! Нека го сваля в мазето!
Тя се намръщи и сви облечените си в коприна рамене.
— Само че побързай. След още половин час ще се съмне.
Твърде много ми се плачеше, за да им се изсмея. Нима очакваха от мен да повярвам, че това изплашено зайче ще промени намеренията й? Изглежда, все пак съм разчитал донякъде на помощта на дъртия, иначе едва ли щях да се разочаровам толкова, когато ми стана ясно, че номерът е скроен. Но положението ми беше такова, че по-зле нямаше да стане.
Така че тръгнах със старчето, излязохме в коридора, отворих вратата, която ми посочи, светнах лампата и заслизах по грубите стълби.
— Първо ще ви покажа парите — зашепна то зад гърба ми, — а след това ще ви предам дяволите. Нали няма да забравите обещанието си? Ще ни изведете с момичето покрай полицията, нали?
— Да — уверих аз стария шегаджия.
Той се приближи изотзад и пъхна дулото на пищова в ръката ми.
— Скрийте го — изсъска и щом го прибрах в джоба си, веднага ми подаде втори, който измъкна изпод сакото си.
След което наистина ме заведе при плячката! Беше си в същите сандъци и чували, в които е била отмъкната от банките. Старчето настоя да ги отвори, за да ми покаже парите — зелени пачки, стегнати с жълти хартиени ленти. Сандъците и чувалите бяха подредени в малка тухлена стаичка с катинар на вратата, който той отключи.
След като огледахме всичко, затвори вратата, но не я заключи, и ме поведе пак назад, откъдето бяхме дошли.
— Това, както видяхте, са парите — обясни старчето. — А сега онези горе. Ще застанете тук и ще се скриете зад тези сандъци.
Тухлена преграда делеше мазето на две. В нея имаше дупка за врата, но вратата липсваше. Мястото, където ми нареди да се скрия, беше досами тази дупка, между преградата и някакви четири сандъка. Ако се скриех там, щях да се падна от дясната страна зад гърба на всеки, който би слязъл в мазето и би се запътил към стаичката с парите. Ако тръгнеше да минава през дупката в преградата.
Старчето тършуваше в единия от сандъците. След малко измъкна оттам оловна тръба, около половин метър дълга, напъхана в също толкова дълго парче черен градински маркуч. Подаде ми я, докато обясняваше: