— Под гаранция ли ви пуснаха? — попитах аз.
— Ъхъ. Днес следобед. — Той предпазливо опипа лицето си. — Затова имам пресни следи по себе си. Набедиха ме, че съм се бил съпротивлявал при арестуването, и ме обработиха с възпитателна цел.
— Но това е ужасно! — възмути се Нора. — Искате да кажете, че те нарочно…
Аз я потупах по ръката.
— То си се очаква — обясни Морели. Подутата му долна устна помръдна — това явно означаваше презрителна усмивчица. — Нямам нищо против, стига да им усложня живота и да им се наложи да пуснат в ход поне две-три ченгета, за да се справят с мен.
— И ти ли си ги вършил такива? — обърна се Нора към мен.
— Кой? Аз?
Дойде и Стъдси, понесъл стола си.
— Направили са му пластична операцийка — кимна той към Морели. Мръднахме, за да му сторим място, той седна и се ухили доволно на Нора и чашата й. — Бас държа, че по-хубав алкохол от този не ви сервират във вашите луксозни заведения по Парк Авеню, а тук струва само четири долара.
Усмивката на Нора беше доста пресилена, но все пак беше усмивка. А под масата ме настъпи.
— Познавахте ли Джулия Улф, когато живеехте в Клийвланд? — попитах аз Морели. Той хвърли кос поглед към Стъдси, който се беше облегнал назад в стола си и оглеждаше залата — явно се наслаждаваше на нарастващата печалба. — Когато се е казвала Роуда Стюарт — поясних аз. — Той погледна към Доръти. — Няма защо да бъдете предпазлив — това е дъщерята на Клайд Уайнънт.
Стъдси спря да зяпа наоколо и се усмихна широко на Доръти.
— Така ли? Как е татенцето ви?
— Но аз не съм го виждала от дете — каза тя. Морели наплюнчи цигарата си и я пъхна между подутите си устни.
— Аз съм си от Клийвланд — започна той. Очите му бяха безжизнени и той се стараеше да си останат такива. — Името й беше Роуда Стюарт само веднъж — иначе си беше Нанси Кейн. — Той погледна пак към Доръти. — Баща ви знае това.
— Познавате ли баща ми?
— Веднъж си разменихме няколко реплики.
— В каква връзка? — полюбопитствувах аз.
— Във връзка с нея. — Клечката между пръстите му изгоря и го опари. Той я пусна, взе друга и си запали цигарата. Погледна ме с повдигнати вежди и намръщено чело. — Да продължавам ли?
— Разбира се. Тук няма хора, пред които да не можете да говорите.
— О’кей. Беше страхотно ревнив. Много ми се щеше да му фрасна един, ама тя не ми даде. Имаше си право в края на краищата — той й беше хлябът и маслото.
— Преди колко време беше това?
— Преди шест или осем месеца.
— Откакто я очистиха, него виждали ли сте го? Той поклати отрицателно глава.
— Виждал съм го всичко на всичко два пъти, а този път, за който ви разказах, беше и последен. I
— Тя доеше ли го?
— Не си го признаваше, но според мен — да.
— Защо?
— Защото й сечеше пипето — много й сечеше. И все намираше отнякъде мангизи. Веднъж й поисках пет бона — щракна той с пръсти. — В брой.
Въздържах се да попитам дали й ги е върнал.
— Може той да й ги е дал — предположих аз.
— Ами да, как не.
— Казахте ли за това на полицията? Той се изсмя презрително.
— Те решиха да го изтръгнат от мен с бой. Попитайте ги сега на какво мнение са. Вие сте свястно момче и нямам нищо… — Морели млъкна и извади цигарата от устата си. — Е, дългоушко! — протегна той ръка и пипна ухото на един от съседната маса, който през цялото време се навеждаше назад към нас. Човекът подскочи и обърна към Морели стреснато, пребледняло лице. — Прибери си антената — влиза ни в чашите.
— Аз… не съм искал, Шеп — заломоти човекът и притисна корем в масата си, опитвайки се да се отдръпне колкото се може повече от нас, което обаче не означаваше, че няма да може да чува повече.
— Знам, че не си искал, но това не ти пречи да се опитваш — рече Морели и пак се обърна към мен. — Нямам нищо против да ви кажа каквото знам — момичето е мъртво и с нищо не мога да му навредя, — но никой от ченгетата на Малруни няма да чуе и дума от мен!
— Чудесно — откликнах аз. — Разкажете ми за нея: как сте се запознали, какво е правила, преди да започне да работи за Уайнънт, и къде я е открил той.
— Първо да пийна нещо — извърна се той в стола си и извика: — Ей, келнер! Ти, с раницата на гърба!
Леко прегърбеният келнер, когото Стъдси нарече Пийт, си проправи път през тълпата, дойде на нашата маса и се усмихна с много обич на Морели.
— Какво ще желаете? — шумно изцъка той през зъби.
Дадохме си поръчките и той се отдалечи.
— Двамата с Нанси живеехме в един квартал — заразказва Морели. — Старият Кейн държеше сладкарничка на ъгъла. Тя крадеше оттам цигари за мен. — Той се засмя. — Баща й веднъж ме съдра от бой за това, че й показах как да краде монети от телефонния автомат с помощта на парченце тел. Нали ги помните старите автомати. Трябва да сме били в трето отделение — не повече. — Той пак се засмя гърлено. — Тогава исках да задигна разни машинарии от новите къщи, които строяха зад другия ъгъл, и да му ги набутам в мазето, а после да го наклепам пред Шулц, кварталния полицай, за да му го върна тъпка но, ама тя не ми даде.