— Трябва да сте били голям сладур — обади се Нора.
— Как да не бях! — съгласи се той. — Чувайте, веднъж — да имах, да нямах пет години…
— Така и си помислих, че сте вие — чу се женски глас.
Вдигнах поглед и съзрях червенокосата Мириам. Говореше на мен.
— Здравейте — поздравих аз.
Тя сложи ръце на хълбоците си и ме загледа мрачно.
— Значи решихте, че прекалено много знае.
— Твърде е възможно, само че преди да ни каже и дума от това, което знаеше, се изпари по аварийната стълба с обувките в ръце.
— Дрън-дрън!
— Добре. Какво толкова знаеше според вас, че не сме могли да го понесем?
— Къде се намира Уайнънт — отвърна ми тя.
— Е та? Къде е?
— Не знам, но Арт знаеше.
— Ами да беше ни казал. Ние…
— Дрън-дрън! И вие знаете, и полицията знае. Кого баламосвате?
— Никого не баламосвам. Не знам къде е Уайнънт.
— Вие работите за него, а полицията ви помага. Не ми ги разправяйте тия! Арт си въобразяваше, че като знае някои неща, ще докопа големите пари. Нещастен глупак. Ако само знаеше какво ще докопа…
— Казал ли ви е, че знае?
— Не съм толкова глупава, за колкото ме вземате. Каза ми, че знае нещо, което ще му донесе големи мангизи, а ето какво излезе накрая. Мисля, че мога да събера две и две.
— Понякога отговорът е четири, а друг път — двайсет и две — рекох аз. — Не работя за Уайнънт! И не ми казвайте пак: „Дрън-дрън!“ Ако искате да помогнете с нещо…
— Не Той беше мръсник и предаде дори хората, за които вършеше мръсотии. Намери каквото си търсеше, само че не очаквайте от мен да забравя, че го оставих заедно с вас и Гилд, а веднага след това са го намерили мъртъв.
— Нищо не ви карам да забравите. Но искам да си спомните дали…
— Трябва да си вървя — каза тя и си тръгна. Походката й беше забележително грациозна.
— Не бих искал да имам нищо общо с тая — замислено изрече Стъдси. — Много е люта.
Морели ми намигна. Доръти ме докосна по лакътя.
— Нищо не разбирам, Ник.
Казах й, че няма нищо, и се обърнах към Морели:
— Бяхте започнали да ни разказвате за Джулия Улф.
— Ъхъ. Та значи старият Кейн я изрита от дома, като беше на петнайсет-шестнайсет години, защото се беше забъркала в някаква каша с един гимназиален учител, и тя тръгна с един — казваше се Фейс Пеплър. Умник беше, само дето много плямпаше. Спомням си как веднъж двамата с него… — Той млъкна и се изкашля. — Както и да е, те двамата с Фейс останаха заедно, трябва да имаше пет или шест години, като изключим войниклъка му, когато тя живя с един — не си спомням името му, беше братовчед на Дик О’Брайън — едно такова мършаво мургаво момче, което си падаше по чашката. Обаче щом Фейс се уволни от войниклъка, тя веднага се върна при него, докато не ги опандизиха и двамата, защото се опитали да одрусат някакъв тип от Торонто. Фейс пое вината и тя се отърва с шест месеца — на него му се падна тежката присъда. Последния път като чух за него, още беше в дранголника. Като я пуснаха, дойде при мен да ми поиска две стотачки, за да се свие от града. Писа ми веднъж, за да ми върне парите и да ми съобщи, че вече се казвала Джулия Улф и че големият град много й допадал, но подразбрах, че пише редовно на Фейс. Та значи, като се преместих тук през 1928, веднага я потърсих. Беше…
Мириам се върна при нас и пак застана с ръце на хълбоците.
— Мислих си върху думите ви. Сигурно ме имате за много тъпа.
— Не, не е така — отвърнах аз не съвсем искрено.
— Да не мислите, че ви се хванах на локумите, дето ми ги разтеглихте! Не съм сляпа и всичко виждам!
— Добре, добре.
— Не е добре! Вие убихте Арт и…
— По-тихо, момичето ми — стана Стъдси от стола си и я хвана за ръката. — Ела с мен. Искам да си поговорим — продължи той да я успокоява и я поведе към бара.
Морели пак ми намигна.
— Той ги обича тези работи. Та значи наминах аз да я видя, щом се преместих тук, и тя ми каза, че работи при Уайнънт, че той е луд по нея, затова много добре се е подредила. Докато излежавала шестте месеца в Охайо, я научили на стенография и тя си направила сметката, че от това все може да излезе нещо — например да я вземат някъде на работа, а после да излязат и да забравят касата отворена. Агенцията за наемане на работа я изпратила за няколко дни при Уайнънт и тя си помислила, че може би си струва повече да го дои продължително, отколкото да задигне наведнъж каквото може, и затова му се усукала, той се хванал на въдицата и завързали сериозна връзка. Пипето й сечеше достатъчно, така че му признала за присъдата и му излязла с номера, че сега се опитвала да заживее честно, защото я хванало шубето да не би да й развали играта, ако научи. Каза, че адвокатът му я гледал накриво и като че ли я подозирал, и нищо чудно да вземе да се рови и да я проучва. Не мога да ви кажа какво точно е правела, нали разбирате, защото то си беше нейна игра и нямаше нужда от моята помощ, пък и макар да бяхме приятели, нямаше защо да ми разправя всичко, та един ден да отида при шефа й и кой знае. Разберете — между нас нямаше нищо — бяхме само приятели, защото като деца сме си играли заедно. Та значи виждахме се от време на време, и тук идвахме често, докато той не се разбесня. Тогава тя каза, че повече не бива да се срещаме — нямала намерение да си изгуби топлото местенце заради няколко чашки в моята компания. И това беше. За последен път се видяхме през октомври и тя сдържа думата си. Оттогава не съм я виждал.