— Ходеше ли с някой друг? — попитах аз. Морели поклати глава.
— Не знам. Тя не обичаше да одумва хората.
— Намерили са я с годежен пръстен с диамант. Знаете ли нещо по въпроса?
— Нищо. Знам само, че не е от мен. Не носеше такова нещо, като се виждахме.
— Дали не е мислела пак да се събере с Пеплър, като го пуснат, как смятате?
— Възможно е. Тя не се тровеше много за това, че е в пандиза, но обичаше да работи с него в комбина и сигурно щяха да се съберат пак.
— А какво стана с братовчеда на Дик О’Брайън — мършавото мургаво момче?
Морели ме изгледа учудено.
— Представа си нямам. Стъдси се върна сам.
— Може и да греша — заяви той, докато сядаше, — но човек може да постигне нещо с това момиче, ако го подхване както трябва.
— За гушата — подметна Морели. Стъдси се ухили добродушно.
— Не. И тя се опитва да си намери място в живота. Много сериозно взема уроци по пеене и…
— Туй твойто тигрово мляко сигурно страшно добре се отразява на гласа й — рече Морели, като погледна към празната си чаша. После се обърна и изрева към Пийт: — Ей, ти с раницата! Още веднъж от същото! Утре ще пеем в хора!
— Ей сега, Шеп! — извика Пийт. Набразденото му от бръчки посивяло лице загубваше тъпото си апатично изражение, щом Морели го заговореше.
Някакъв невероятно дебел рус мъж — толкова рус, че приличаше повече на албинос, — който седеше на масата на Мириам, се приближи до мен и каза с тънък, треперлив женствен глас:
— Значи вие сте този, който е утрепал Арт Нънха… Морели фрасна дебелия в тлъстия корем с всичката сила, с която можеше да удари от седнало положение. Стъдси, който внезапно се бе изправил, се наведе през Морели и заби огромния си юмрук в лицето на дебелия. Забелязах най-глупашки, че все още замахва първо с дясната ръка. Прегърбеният Пийт изникна зад гърба на дебелия и го фрасна с празната табла по главата с всичка сила. Дебелият падна назад, като събори трима души и една маса. Междувременно и двамата бармани влязоха в действие. Единият удари дебелия с къса гумена палка по главата, щом онзи се опита да се надигне, като го събори напред, и дебелият застана на четири крака. Другият пъхна ръка под яката на ризата му и я завъртя така, че онзи взе да се задушава. С помощта на Морели го изправиха на крака и го изтикаха навън. Пийт погледна подире им и цъкна с език.
— Този проклет Врабец — обърна се той към мен. — Щом е пил, не бива да поемаш с него никакви рискове.
Стъдси помагаше на хората от обърнатата съседна маса да станат и да си съберат нещата.
— Тези работи са бич за бизнеса — говореше той, — но знае ли човек къде е границата? Това не е вертеп, но не е и католически пансион за млади госпожици.
Доръти беше пребледняла и уплашена, Нора гледаше с широко отворени изумени очи.
— Не, това е някаква лудница — реши тя. — Защо го направиха?
— И аз знам колкото теб — отвърнах аз.
Морели и барманите се върнаха — и тримата имаха страшно доволен вид. Морели и Стъдси пак седнаха при нас на масата.
— Виждате ми се много импулсивни момчета — забелязах аз.
— Импулсивни — повтори Стъдси. — Ха-ха-ха!
— Когато тоя реши да започне нещо — сериозно ми заобяснява Морели, — най-добре е да го изпреварите. Започне ли, вече е много късно. Виждали сме го и друг път такъв, нали Стъдси?
— Какъв? — попитах аз. — Той нищо не направи.
— Вярно е — бавно изрече Морели. — Но ние си го познаваме и го усещаме отдалеч. Така ли е, Стъдси?
— Ъхъ — съгласи се Стъдси. — Той е истеричен.