XXIII
Някъде към два часа си взехме довиждане със Стъдси и Морели и си тръгнахме от „Пиджирън Клъб“. Доръти се отпусна вяло в единия ъгъл на таксито.
— Лошо ми е. Ще повърна — каза тя. — Знам си го. Имах чувството, че говори истината.
— Това е от алкохола на Стъдси — поясни Нора и отпусна глава на рамото ми. — Жена ти е пияна, Ник. Слушай, искам да ми разкажеш всичко, което се случи. Не сега, утре. Не ми стана ясно нито какво се каза, нито какво се направи. Те са направо фантастични!
— Не мога да отида при леля Алис в това състояние — обади се Доръти. — Тя ще получи припадък.
— Не биваше да удрят така дебелия, макар че сигурно им е било забавно, колкото и да бе жестоко.
— Май ще е най-добре да се върна при мама — продължи Доръти.
— На кое казват „антена“, Ники? — попита Нора.
— На ухото.
— Леля Алис ще ме види, защото си забравих ключа и ще трябва да я събудя.
— Много те обичам, Ники, защото миришеш на хубаво и познаваш такива интересни хора. — Това беше жена ми.
— Нали няма да ви причиня голямо главоболие, ако ви помоля да ме подхвърлите у нас? — попита Доръти.
— Не — отвърнах аз и дадох на шофьора, Миминия адрес.
— Ела у нас — покани я Нора.
— Нне, по-добре да се прибера.
— Защо не дойдеш? — настоя Нора.
— Мисля, че не е редно — отвърна Доръти и двете продължиха в този дух, докато таксито спря пред „Кортланд“. Слязох и помогнах на Доръти. Тя се облегна тежко на ръката ми.
— Хайде, моля ви, качете се за малко — покани ни тя.
— Само за минутка — съгласи се Нора и слезе от таксито.
Казах на шофьора да чака. Качихме се, Доръти позвъни на вратата и Гилбърт ни отвори по пижама и халат. Той вдигна предупредително ръка и прошепна:
— Полицията е тук!
Откъм гостната се чу гласът на Мими:
— Кой е, Гил?
— Мистър и мисис Чарлс и Доръти.
Мими излезе да ни посрещне и ние влязохме.
— Никога не съм се радвала така на гости. Просто не знам какво да правя. — Беше наметнала розов сатенен пеньоар над розова нощница, а лицето й също беше розово и в никой случай не нещастно. Не обърна никакво внимание на Доръти, стисна ръката на Нора и моята с другата си ръка. — Сега вече няма за какво да се безпокоя — оставям всичко в твои ръце, Ник. Ще трябва да научиш мен, глупачката, какво да правя.
— Дрън-дрън — чух гласа на Доръти зад гърба си, но съвсем тихо, макар и с много чувство.
Мими не показа с нищо, че е чула дъщеря си. Като продължаваше да стиска ръцете ни, тя ни задърпа към гостната, без да млъква:
— Познавате лейтенант Гилд. Много е мил, но се страхувам, че злоупотребих с търпението му. Бях толкова… толкова изумена. Но щом сега сте тук и…
Влязохме в гостната.
— Здравейте — поздрави ме Гилд. — Добър вечер, мисис Чарлс — поздрави той и жена ми. Полицаят с него — същият, когото беше нарекъл Анди и който му помогна да претърси апартамента ни сутринта, когато ни посети Морели — ни кимна и промърмори нещо.
— Какво става? — попитах аз.
Гилд хвърли един кос поглед към Мими, после към мен и каза:
— Бостънската полиция е намерила Йоргенсен, или Роузуотър, или както щете го наречете, в квартирата на първата му жена и му е задала от наше име няколко въпроса. Основният му отговор бил, че нямал нищо общо с убийството на Джулия Улф и че мисис Йоргенсен можела да потвърди това, защото имала в себе си доказателство за вината на Уайнънт. — Очите му пак метнаха един кос поглед към Мими. — А тази дама не казва нито „да“, нито „не“. Да ви кажа правичката, мистър Чарлс, изобщо не мога да я разбера.
Напълно му влизах в положението.
— Сигурно е изплашена — рекох аз и Мими се опита да добие изплашен вид. — Разведен ли е с първата си жена?
— Тя твърди, че не е.
— Убедена съм, че лъже — обади се Мими.
— Шшт! — изшътках й аз. — Той ще се върне ли в Ню Йорк?
— По всичко личи, че ако решим да го върнем, ще трябва оттам да ни го екстрадират. От Бостон ни казаха, че през цялото време настоявал да повикат адвоката му.
— Толкова ли ви е нужен?
— Ако ни помогне с нещо за това убийство — сви Гилд рамене. — Иначе хич не ме интересуват провиненията му в многоженство. Не съм от тези, дето тормозят хората за неща, които не им влизат в работата.
— Е? — обърнах се аз към Мими.
— Може ли да поговорим насаме? Погледнах към Гилд.
— Стига да има полза от това — рече той. Доръти ме дръпна за ръкава.
— Ник, чуй първо какво искам да ти кажа… — Тя млъкна, защото всички бяха вперили поглед в нея.
— Какво? — попитах аз.
— Искам… да поговоря преди това с теб.
— Давай, говори.
— Искам да кажа — насаме.