— После — потупах я аз по ръката.
Мими ме отведе в спалнята си и внимателно затвори след нас вратата. Седнах на леглото и запалих цигара, Тя се облегна на вратата и ми се усмихна много нежно и доверчиво. Така измина половин минута.
— Ти нали ме харесваш, Ник — започна тя най-сетне. А като не отговорих нищо, добави: — Нали?
— Не.
Мими се засмя и се отдръпна от вратата.
— Искаш да кажеш, че не ме одобряваш. — Седна на леглото до мен. — Но иначе ме харесваш достатъчно, за да ми помогнеш, нали?
— Зависи.
— От какво зави…
Вратата се отвори и в стаята влезе Доръти.
— Ник, трябва да…
Мими скочи и се изправи пред дъщеря си.
— Разкарай се оттук — изсъска й тя през зъби. Доръти се намръщи, но продължи:
— Няма! Няма да ме накараш да…
Мими я перна през устата с опакото на ръката си.
— Веднага изчезвай!
Доръти изпищя и се хвана за устата. Й като се държеше така, тя излезе заднешком, без да изпуска Мими от широко отворените си изплашени очи. Майка й затвори след нея.
— Трябва някой път да намина и да ти донеса един камшик — обадих се аз.
Тя като че ли не ме чу. Очите й бяха станали морни, замислени, устата й беше издадена леко напред в полуусмивка, а като проговори, гласът й беше по-плътен, по-гърлен от друг път:
— Дъщеря ми е влюбена в теб.
— Глупости!
— Влюбена е и те ревнува от мен. Направо пощурява, щом се приближа на десет крачки от теб.
Докато говореше, имах чувството, че мисли за нещо друго.
— Глупости. Може да й е останало нещо като махмурлук от едновремешното увлечение, когато беше дванайсетгодишна, но нищо повече.
Мими поклати глава.
— Грешиш, но това няма значение. — Седна пак до мен на леглото. — Трябва да ми помогнеш да се измъкна от тази история. Аз…
— Да, разбира се. Ти си нежно цветенце, което има нужда от закрилата на големия силен мъж.
— А, това ли имаш предвид — махна тя с ръка към вратата, през която излезе Доръти. — Надявам се, че не си съставяш погрешно… Ами че ти вече си бил свидетел на такива… Не е като да ти е за пръв път… Няма за какво да се тревожиш. — Усмихна ми се с предишната усмивка, с морни замислени очи и леко издадени устни. — Ако искаш Доръти, вземи я, но не ставай сантиментален. Но всичко това е без значение. Разбира се, че не съм нежно цвете. Никога не си ме имал за такова.
— Така е — съгласих се аз.
— Хайде тогава — рече тя категорично.
— Хайде тогава какво?
— Престани да се правиш на примадона. Знаеш какво имам предвид. Разбираш ме също толкова добре, колкото и аз теб.
— Горе-долу те разбирам, но ти самата ми се правиш на примадона, откак…
— Знам. Но онова беше само игра. Сега вече не играя. Онзи ме направи на глупачка, а сега, като загази, иска да го измъкна от кашата. Ще го измъкна. — Тя сложи ръка на коляното ми и острите й нокти се забиха в плътта ми. — Полицаите не ми вярват. Как да ги убедя, че той лъже, че не знам нищо повече за убийството от онова, което вече съм казала?
— Вероятно няма да можеш — бавно изрекох аз. — Особено като се има предвид, че Йоргенсен само повтаря онова, което ти самата ми каза преди няколко часа.
Дъхът й спря и тя отново заби нокти в коляното ми.
— Ти каза ли им?
— Още не — махнах аз ръката й от коляното си. Тя въздъхна облекчено.
— И сега, разбира се, няма да им кажеш, нали? — Защо не?
— Защото е лъжа. И той е излъгал, и аз излъгах. Нищо не съм намерила, ама нищичко!
— Стигнахме пак там, откъдето започнахме, и аз ти вярвам също толкова, колкото и тогава. Какво става с новите условия, за които се споразумяхме. Нали и ти ме разбираше, и аз те разбирах, и двамата нямаше да се правим на примадони, нямаше да играем игри?
Тя ме плесна леко по ръката.
— Добре. Аз наистина намерих нещо — не е много, само нещичко, но нямам намерение да им го дам, за да помогна на онзи. Разбери ме, Ник. И ти би се чувствувал като мен, ако…
— Възможно е. Но така, както стоят нещата, нямам никакви причини, поради които да играя твоята игра. Твоят Крие нищо не ми е направил. И нищо няма да спечеля, ако ти помогна да му лепнеш нещо.
Тя въздъхна.
— Знаеш ли колко си мислих по този въпрос. Не допускам, че ще проявиш интерес към парите ми — колкото са — или към прекрасното ми бяло тяло — усмихна се тя накриво, — но не би ли искал да помогнеш на Клайд?
— Не е задължително.
Тя се засмя.
— Не те разбирам.
— Искам да кажа — не съм убеден, че той се нуждае от помощ. Полицията няма никакви улики срещу него. Луд е, бил е в града, когато е убита Джулия Улф, и тя го е доила за пари. Това не е достатъчно, за да го арестуват.
Тя пак се засмя.
— Ами моят принос?