Выбрать главу

— Исках само да ви кажа, че ако мислите, че крия нещо от вас, направо ми го кажете. Досега действахме заедно и не бих искал…

— Не, не — побърза да ме прекъсне Гилд. — Няма такова нещо, мистър Чарлс. — Лицето му леко се зачерви. — Аз малко… истината е, че шефът ни гони да действаме по-бързо, и изглежда, предавам това нетърпение и на вас. Второто убийство много усложни нещата. — Той се обърна към подноса на масата. — Как го искате?

— Чисто, благодаря. Нямате ли никакви следи?

— Същият пистолет и сума ти патрони — както в случая с Джулия Улф, но това е, кажи-речи, всичко. Извършено е в коридора на евтин пансионат между два магазина. Всички твърдят, че не познават нито Нънхайм, нито Уайнънт, нито който и да е друг, когото да можем да свържем със случая. Вратата е била отключена и всеки е можел да влезе направо, но като се замисли човек, вижда колко е безсмислено всичко това.

— Значи никой не е чул и не е видял нищо?

— А, не, стрелбата са я чули, но не са видели кой е стрелял — подаде ми той чашата уиски.

— Намерихте ли гилзите? Той поклати глава.

— И двата пъти — нищо. Изглежда, е стреляно с револвер.

— При това и двата пъти е изпразнил пълнителя — като броим и изстрела в телефона на Джулия Улф, — ако е имал запасен пълнител под ударника, както правят много хора.

Гилд свали чашата, която тъкмо бе поднесъл към устата си.

— Нали не се опитвате да намерите връзка с китайците? — жално приплака той. — Само защото те стрелят по този начин?

— Не, но всякаква връзка може да се окаже от полза. Разбрахте ли къде е бил Нънхайм следобеда, когато е убито момичето?

— Ъхъ. Навъртал се е около къщата й — поне до известно време. Видели са го и отпред, и отзад, ако можем да вярваме на хора, които не са обърнали голямо внимание на това навремето, а след това няма защо да лъжат. А според момчето, дето кара асансьора, в деня преди убийството се е качвал до апартамента й. Момчето твърди, че слязъл почти веднага и не знае дали е влизал в апартамента, или не.

— Мириам ще вземе да излезе права — може би наистина е знаел прекалено много. Разузнахте ли нещо за четирите хиляди долара разлика между сумата, която Маколи й е дал, и сумата, която Клайд Уайнънт твърди, че е получил от нея?

— Не.

— Морели ми каза, че тя винаги разполагала с много пари. Веднъж му услужила с пет бона в брой.

Гилд повдигна вежди.

— Така ли?

— Да. Също така ми каза, че Уайнънт знаел за присъдата й.

— Имам чувството — бавно изрече Гилд, — че Морели доста се е разприказвал пред вас.

— Той си е приказлив. Научихте ли над какво е работел Уайнънт, преди да изчезне, или над какво е заминал да работи?

— Не. Вие нещо много се интересувате от лабораторията му.

— Защо не? Той е изобретател и лабораторията е естествената му среда. Бих искал да хвърля там едно око някой път.

— Когато пожелаете. Кажете ми още за Морели и как така сте го разприказвали.

— Той обича да приказва. Познавате ли един — казва се Врабеца? Едър, дебел и много русоляв, с леко педерастки глас.

Гилд се намръщи.

— Не, защо?

— И той беше там — с Мириам. Поиска да ме цапардоса, но те не му дадоха.

— Че защо ще ви удря?

— Не знам. Може да му е казала, че съм ви помогнал да пречукате Нънхайм.

— А, така ли — рече Гилд и си почеса брадичката с нокътя на палеца, после си погледна часовника. — Става вече късно. Най-добре да наминете утре покрай мен — всъщност днес.

— Дадено — рекох аз, вместо да му кажа за какво мислех, кимнах им на двамата с глава и отидох в гостната.

Нора спеше на дивана. Мими остави книгата, която четеше, и попита:

— Свърши ли тайното съвещание?

— Да — казах аз и тръгнах към дивана.

— Остави я да поспи, Ник — каза Мими. — Нали ще останете, след като си тръгнат вашите приятели от полицията?

— Добре. Искам пак да поговоря с Доръти.

— Но тя спи!

— Нищо, ще я събудя.

— Но…

Влязоха Гилд и Анди да си вземат довиждане, Гилд изгледа със съжаление спящата Нора и двамата си тръгнаха. Мими въздъхна.

— Писна ми от полицаи. Спомняш ли си онзи виц?

— Да.

Влезе Гилбърт.

— Наистина ли мислят, че Крие е убиецът?

— Не — отвърнах аз.

— Тогава кой?

— Вчера можех да ти отговоря, но днес вече не съм в състояние.

— Но това е смешно — взе да протестира Мими. — И те, и ти, и всички знаем много добре, че Клайд го е извършил. — Като не казах нищо, тя повтори рязко: — Много добре знаеш, че е Клайд!

— Не е той.

Лицето на Мими грейна победоносно.

— Значи ти наистина работиш за него!

Моето „не“ отскочи от нея, все едно, че не бях го казал.

Гилбърт попита не за да спори, а сякаш за да разбере причината: