— Защо да не е той?
— Не че не е можел да я убие, а просто не е. Щеше ли да пише онези писма и да хвърля вината върху Мими — единствения човек, който му помага, като крие уликата срещу него?
— Той може да не е знаел това. Може да си е мислел, че полицията крие някои неща, които знае. Често го правят, нали? А може и да е искал да я дискредитира, за да не й повярват, ако тя…
— Точно така! — прекъсна го Мими. — Точно това е направил, Ник!
— Ти самият не мислиш, че той е убиецът — обърнах се аз към Гилбърт.
— Да, не мисля, но бих искал да знам защо вие не мислите, че той е убиецът — нали знаете, да разбера начина, по който сте стигнали до този извод.
— А аз искам да науча твоя начин.
Лицето му се зачерви и в усмивката му се прокрад-на смущение.
— Е, аз… това е друга работа.
— Той знае кой е убиецът — обади се Доръти откъм вратата. Беше все още облечена. Гледаше ме втренчено, като че се боеше да погледне другите двама. Лицето й беше много бледо, а дребното й телце — сковано.
Нора отвори очи, подпря се на лакът и попита сънливо какво става. Никой не й отговори.
— Моля те, Дори, спести ни идиотските си драматични сцени! — рече Мими.
— Можеш да ме набиеш, след като си отидат. И ще го направиш — произнесе Доръти, без да сваля поглед от мен.
Мими си придаде такъв вид, сякаш не знаеше за какво става дума.
— И кой е убиецът според него? — попитах аз.
— Ставаш за смях, Дори, не знаеш… — започна Гилбърт.
Аз го прекъснах:
— Остави я! Да каже, каквото има за казване. Кой я е убил, Доръти?
Тя погледна брат си, наведе очи и някак си се отпусна. Забила поглед в пода, заговори почти нечленоразделно:
— Не знам. Той знае. — После ме погледна отново и се разтрепера. — Не виждаш ли, че умирам от страх? — разплака се тя. — Страх ме е от тях. Вземи ме със себе си и ще ти кажа, но от тях ме е страх.
Мими ми се изсмя.
— Ти си го изпроси. Така ти се пада! Гилбърт се изчерви.
— Толкова е глупаво всичко това — промърмори той.
— Разбира се, че ще те взема със себе си, но бих искал да го кажеш сега, докато сме всички заедно — казах аз.
— Страх ме е — поклати глава момичето.
— Не я глези така, Ник — обади се Мими. — От това само става по-зле. Тя е…
— Ти какво ще кажеш? — попитах аз Нора.
Тя стана и се протегна, без да вдига ръце. Лицето й беше розово и прелестно както винаги след сън. Усмихна ми се сънливо и каза:
— Я да си се прибираме у дома. Тези хора никак не ми харесват. Хайде, Доръти, вземи си шапката и палтото.
— Върви да си легнеш — каза Мими на дъщеря си. Доръти долепи връхчетата на пръстите на лявата си ръка до устата и изскимтя през тях:
— Не й давай да ме бие, Ник!
Наблюдавах Мими. На лицето й бе застинала спокойна полуусмивка, но ноздрите й потръпваха и я чувах как диша.
Нора се приближи до Доръти.
— Хайде, ела да ти измием личицето и…
Мими издаде някакъв нечовешки гърлен звук, мускулите отзад на врата й се изпънаха и тя прехвърли цялата си тежест назад, на петите си. Нора направи крачка напред и застана между нея и Доръти. Аз хванах Мими за рамото в момента, в който тя се наклони напред, сложих другата си ръка отзад на кръста й и я вдигнах. Тя запищя и ме заблъска с юмруци, а острите й твърди токчета ме заудряха болезнено по пищялките. Нора избута Доръти от стаята и ни загледа от прага.
Лицето й изразяваше жив интерес. Виждах го отчетливо — всичко останало бе размазано пред погледа ми. Неумели и безполезна удари по гърба и рамото ме накараха да се обърна — видях Гилбърт, който ме налагаше с юмруци, но едва го различих и почти не усетих контакта с него, когато го бутнах встрани.
— Престани, Гилбърт. Не искам да ти причиня болка.
Отнесох Мими на дивана и я хвърлих по гръб върху него, седнах на коленете й и хванах двете й китки в ръце. Гилбърт пак се нахвърли отгоре ми. Опитах се да го ритна по коляното, но не го уцелих, улучих крака му по-долу и той се подгъна. Момчето се свлече на пода. Аз понечих да го ритна отново, не улучих и казах:
— По-късно ще се бием с теб. Сега донеси вода.
Лицето на Мими стана мораво. Очите й се изцъклиха и придобиха стъклен, безжизнен вид, станаха огромни. Между стиснатите й зъби съскаше и излизаше на балончета слюнка в такт с дишането й, зачервената й шия — както впрочем и цялото тяло — се превърна в гърчеща се маса от вени и мускули, които набъбнаха и сякаш щяха да се пръснат. Усетих китките й в ръцете си — бяха страшно горещи, а от потта едва ги удържах.
Нора с чаша вода до мен ми се стори прекрасна гледка.
— Хвърли я в лицето й — наредих аз.
Тя не изчака да я подканя. Мими разтвори зъби, за да си поеме въздух, и затвори очи. Взе да върти яростно глава, но в гърчещото й се тяло вече не се усещаше същата дива сила.