— Дай пак — казах аз.
Втората чаша вода предизвика задавен и плюещ протестен вик от страна на Мими и борбената сила изчезна от тялото й. Тя се отпусна неподвижно и задиша тежко. Пуснах китките й и станах. Гилбърт стоеше на един крак, подпрян на една маса, и притискаше в ръце другия крак, който бях ритнал. На прага на стаята се появи Доръти с широко отворени очи и пребледняла и явно се колебаеше дали да влезе, или да избяга и да се скрие. Нора до мен държеше празната чаша в ръка.
— Оправи ли се вече? — попита тя.
— Разбира се.
Мими отвори очи и се опита с премигване да премахне водата от тях. Пъхнах й носна кърпа в ръката. Тя си избърса лицето, въздъхна продължително и треперливо и седна на дивана. Огледа стаята, като все така премигваше. Като ме видя, ми се усмихна едва-едва. В усмивката й имаше вина, но нито следа от угризения на съвестта. Докосна с потръпваща ръка косата си и рече:
— Май съм се удавила.
— Някой ден ще получиш същия припадък и няма да можеш да се измъкнеш от него — обадих се аз.
Погледът й мина покрай мен и се спря на сина й.
— Гил! Какво ти има?
Той побърза да свали ръка от крака си и да стъпи пак на пода.
— Аз… ъ-ъ… нищо — заекна той. — Нищо ми няма.
И взе да приглажда косата си и да си оправя връзката. Тя започна да се смее.
— Ох, Гил, да не си се опитвал да ме защищаваш? И то от Ник? — Смехът й нарасна. — Много си сладък, но и много глупав. Ами че той е чудовище, момчето ми. Никой не би могъл… — Тя сложи носната ми кърпичка пред устата си и започна да се люлее напред-назад. Аз хвърлих един кос поглед към Нора. Устата й беше стисната и очите й почерняха от яд. Докоснах ръката й.
— Я да се махаме оттук. Дай на майка си да пийне нещо, Гилбърт. След една минутка нищо няма да й има.
Доръти с шапка и палто в ръце запристъпя на пръсти към външната врата. Намерих нашите палта и шапки и я последвах, като оставих Мими да се смее в носната ми кърпичка. Никой от нас тримата не знаеше какво да каже в таксито, което ни понесе към „Норманди“. Нора седеше замислена, Доръти имаше доста уплашен вид, а аз бях уморен — беше доста напрегнат ден. Наближаваше пет часът, когато се прибрахме. Аста ни посрещна възторжено. Легнах на пода да си поиграя с нея, докато Нора правеше кафе в кухничката. Доръти се опитваше да ми разкаже какво й се било случило, като била малка.
— Недей — спрях я аз. — Ти и в понеделник се опита. Какво е това? Любим номер? Какво толкова се страхуваше да ми кажеш там?
— По-добре ще го разбереш, ако ми позволиш да…
— И в понеделник каза същото. Аз не съм психиатър. Нищо не знам за влиянието на детските усещания върху жизнения път на човека. И хич не ми пука за тях. Уморен съм — цял ден съм на крака.
Тя се нацупи.
— Вместо да се опиташ да ми помогнеш…
— Виж какво, Доръти — ти или знаеш нещо, което се опитваше да ми кажеш пред Мими и Гилбърт, или не знаеш нищо. Ако знаеш — давай, изплюй го. А ако нещо не ми е ясно, ще ти задавам въпроси.
Тя взе да суче в ръцете си едно ъгълче от полата си, като го гледаше намусено, но щом вдигна очи, погледът й беше ясен и възбуден. Заговори с такъв висок шепот, че всеки в стаята би могъл да я чуе.
— Гилбърт се среща с баща ми и днес пак са се видели, и татко му е казал кой е убил мис Улф.
— Кой?
Тя поклати глава.
— Не ми каза. Само толкова…
— И това ли те беше страх да ми кажеш пред Гил и Мими?
— Да. Ще го разбереш по-добре, ако ми позволиш да ти разкажа…
— …какво ти се е случило, като си била малка. Няма да ти позволя. Престани. Какво друго ти каза?
— Нищо.
— За Нънхайм спомена ли нещо?
— Не, нищо.
— Къде е баща ти?
— Гил не щя да ми каже.
— Кога го е видял?
— Не ми каза. Моля те, Ник, не се ядосвай. Казах ти всичко, каквото научих от него.
— Да, и то е страшно много — изръмжах аз. — Кога ти го каза?
— Тази вечер. Тъкмо ми го говореше, когато ти влезе в стаята, и честна дума, само това беше.
— Колко бих се радвал, ако поне веднъж, поне един-единствен път някой от вас направи едно цялостно изказване — за каквото и ще да е!
Влезе Нора с кафето.
— Сега какво те тормози, синко? — попита тя.
— Какво ли не — гатанки, лъжи и загадки, а вече съм твърде стар и уморен, за да извличам от тях някакво удоволствие. Я да си се върнем в Сан Франциско!
— Преди Нова година?
— Утре — искам да кажа днес.
— Дадено — връчи ми тя чашата. — Ако искаш, ще вземем самолета и ще си бъдем там за Новата година.
— Не те лъжа, Ник — разтреперано взе да се оправдава Доръти. — Казах ти всичко. Аз… моля те, много те моля да не ми се сърдиш. Аз съм толкова… — Тя млъкна и се разхълца.