По бузите на Нора избиха алени петна, очите й засвяткаха.
— Какъв глупак!
— — Хайде, хайде — зауспокоявах я аз. — Може би трябваше да те предупредя — той още снощи клонеше натам. По всяка вероятност добрата ми приятелка Мими му е помогнала в тази насока. Какво друго те разпитва?
— Искаше да разбере за… въпросът му беше следният: „Според вас дали Чарлс и Джулия Улф са продължавали любовната си история, или всичко е било приключено?“
— Да, това определено е почеркът на Мими — рекох аз. — Ти какво му каза?
— Казах, че не ми е известно дали сте „продължавали“, тъй като за пръв път чувам, че изобщо сте имали нещо общо, и му напомних, че така или иначе, ти от доста време не живееш в Ню Йорк.
— Казахте ли му го? — попита Нора.
— Не се опитвай да изкараш Мак лъжец — сгълчах я аз. — А той какво ти рече?
— Нищо. Попита ме дали според мен Йоргенсен е знаел за теб и Мими и като го попитах какво за теб и Мими, той ме обвини, че се правя на наивен — това са точните му думи, — така че доникъде не стигнахме. Интересуваше се кога сме се виждали с теб, мястото и часа до секундата.
— Много мило — казах аз. — Алибитата ми никак не ги бива.
Пристигна келнерът със закуската. Побъбрахме за туй-онуй, докато той слагаше масата. Щом излезе, Маколи каза:
— Не се бой. Ще предам Уайнънт на полицията. Гласът му беше неуверен, леко сподавен.
— Сигурен ли си, че е той? Защото аз не съм.
— Знам, че е той — простичко отвърна Маколи. — Видях го същия следобед, когато беше убита. Видях го не повече от половин час след убийството — макар че тогава не знаех, че я е убил, не знаех дори, че изобщо е била убита. Но сега… сега знам със сигурност, че е той.
— В кантората на Хърман ли се срещнахте?
— Какво?
— Нали си бил по същото време в кантората на някой си Хърман, на Петдесет и седма улица — от три до четири часа следобед. Или поне така ми каза Гилд.
— Да, така е. Искам да кажа, че така им казах. А всъщност след като не открих Уайнънт в „Плаза“, обадих се по телефона в моята кантора и на Джулия, но без резултат. Тогава се отказах и тръгнах пеша към Хърман. Той е минен инженер и мой клиент. Тъкмо му бях изготвил едни документи, в които трябваше да нанесем леки поправки. Като стигнах Петдесет и седма, изведнъж имах чувството, че някой ме следи — нали знаеш как стават тези работи. Не можах да се сетя защо му е потрябвало на някой да ме следи, но нали съм адвокат — и това може да се случи. Така или иначе, реших да проверя дали съм прав и тръгнах на изток по Петдесет и седма, излязох на Мадисън Авеню, но все още не се бях уверил в нищо. Имаше едно дребно човече с жълтеникав цвят на лицето, което като че ли ми се беше мярнало в „Плаза“, но… Реших, че най-бързо ще се уверя, като взема такси, така че се метнах в едно и казах на шофьора да кара на изток. Движението беше много напрегнато и не можах да видя дали човечето или някой друг ме преследваше с такси, затова казах на шофьора, като стигне Трето Авеню, да свие на юг, после пак на изток по Петдесет и шеста и на юг по Второ Авеню, и там вече се уверих, че едно жълто такси не се отделя от моето. Не можах да видя вътре ли е жълтеникавото човече — не беше толкова наблизо. А на следващия ъгъл, като спряхме на червено, видях Уайнънт. Беше в едно такси и се беше запътил на запад по Петдесет и пета. Разбира се, това не ме изненада кой знае колко — бяхме само на две преки от Джулия и аз съвсем естествено реших, че не е искала да се издаде, че той е при нея, когато звънях по телефона, а сега се е запътил за срещата с мен в „Плаза“. Той никога не е бил особено точен. Затова казах на шофьора да завие на запад, но на Лексингтън Авеню — бяхме на половин пряка след него — таксито му зави на юг, в посока, обратна на „Плаза“ и дори на моята кантора, така че си рекох да върви по дяволите и прехвърлих вниманието си върху таксито, което ме следеше, но от него нямаше и следа. През цялото време, докато пътувах към Хърман, гледах назад да го видя, но вече никой не ме следеше.