— В колко часа видя Уайнънт?
— Трябва да е било три и петнайсет — двайсет, В четири без двайсет пристигнах при Хърман, а го видях, според мен, двайсет — двайсет и пет минути преди това, Секретарката на Хърман, Луиз Джейкъбс, с която ме видя снощи в ресторанта, ми каза, че той цял следобед е бил на някакво съвещание, но сигурно ще свърши след няколко минути. Така и стана и ние си свършихме работата за десет-петнайсет минути, след което се прибрах в кантората.
— Предполагам, че не си бил достатъчно близо до Уайнънт, за да видиш дали е бил възбуден, носел ли е верижката, или е миришел на барут — нещо от този род?
— Не. Видях го само в профил да отминава покрай мен, но не си вади веднага заключението, че не съм сигурен дали е бил той.
— Няма. Продължавай.
— Повече не ми се обади. Бях си в кантората близо един час, когато звъннаха от полицията да ми кажат за Джулия. Сега искам да ме разбереш много добре — съвсем не си помислих, че Уайнънт я е убил — такава мисъл изобщо не ми мина през главата. Ти добре ме разбираш — нали още не вярваш, че е той. Та когато отидох там и полицаите взеха да ми задават въпроси за него и ми стана ясно, че го подозират, постъпих, както биха постъпили деветдесет и девет процента от адвокатите в моя случай, като става дума за клиент — премълчах, че съм го видял в нейния квартал горе-долу по същото време, когато е било извършено убийството. Казах им същото, което казах и на теб — че съм имал среща с него, на която не е дошъл, и им дадох да разберат, че от „Плаза“ съм отишъл направо при Хърман.
— Напълно те разбирам — съгласих се аз. — Не е имало смисъл да го казваш, преди да си чул и неговото обяснение по въпроса.
— Именно, само че работата е там, че така и не чух неговия разказ. Все чаках да се появи, да ми звънне, нещо да направи, но до вторника, когато получих писмото му от Филаделфия, той така и не се обади, а в него нямаше и дума за това защо не е дошъл на срещата в петък, нито дума за… впрочем, ти го чете. Как ти се видя?
— Искаш да кажеш дали ми прозвуча виновно ли?
— Да.
— Не особено. Тонът му е такъв, какъвто може да се очаква, ако не я е убил. Изобщо не се тревожи за това, че полицията може да го подозира, само се бои това да не попречи на работата му и иска въпросът да се изясни, без да му бъде причинено някакво неудобство. Не особено интелигентно писмо, ако беше писано от някой друг, но е напълно в духа на неговата откаченост. Просто си го представям как го изпраща, без и през ум да му мине, че най-доброто, което може да стори, е да разкаже какво е правил в деня на убийството. Сигурен ли си обаче, че е излизал от Джулия, когато си го видял?
— Сега вече съм сигурен. Тогава само си помислих, че това е най-вероятното. После реших, че може да се е връщал от лабораторията си. Тя е на Първо Авеню, само на няколко преки от мястото, където го видях, и макар да е затворена, откак той замина, миналия месец подновихме договора за наемателството и всичко е готово за неговото завръщане, така че може да е ходил до лабораторията онзи следобед. Полицията не откри нищо, което да подскаже бил ли е там, или не.
— Щях да те попитам — говори се, че си бил пуснал бакенбарди, вярно ли е?
— Не — същото дълго кокалесто лице с бели опърпани мустаци.
— И още нещо — вчера беше убит един тип на нме Нънхайм, един такъв дребничък…
— Тъкмо щях да те питам за това.
— Сетих се за него във връзка с дребното човече, което те е следило.
Маколи се облещи насреща ми.
— Мислиш, че може да е бил Нънхайм?
— Не знам, но си го помислих.
— И аз не знам. Струва ми се, че никога не съм го виждал.
— Беше дребен, не повече от метър и петдесет и шест — седем, а на тегло да имаше, да нямаше шейсет кила. На години беше около трийсет и пет — шест. С жълтеникаво лице, тъмна коса, много близко разположени очи, също тъмни, голяма уста, дълъг отпуснат нос и уши като на прилеп. Никога не те гледаше в очите, погледът му все шареше насам-натам.
— Може да е бил и той, макар че не го видях достатъчно отблизо. Предполагам, че полицията ще ми го покаже… — Той потръпна. — Макар че сега вече това няма никакво значение. Та докъде бях стигнал? А, да — че не бях влязъл във връзка с Уайнънт. Това ме постави в много неудобно положение, защото полицията определено мислеше, че се чувам с него и ги лъжа. Ти си мислеше същото, нали?
— Да — признах аз.
— И ти също като полицията сигурно ме подозираше, че съм се срещнал все пак с него или в „Плаза“, или по-късно, в деня на убийството.
— Струваше ми се твърде вероятно.