— А къде оставяш Доръти и Гилбърт?
— Тъкмо се канех да те питам за тях. Смяташ ли, че бащинското му чувство е много силно развито?
— Не.
— Изглежда, просто се опитваш да ме обезсърчиш. Като ги познавам, трудно ми е да допусна, че някой от тях е виновен, но се опитах да не се ръководя от личните си чувства, а да се придържам към логиката. Сноши, преди да заспя, направих списък на всички…
— Най-доброто средство срещу безсъницата е логическата задача. Тя е като…
— Престани да се държиш с мен по този покровителствен начин! Детективската ти дейност до този момент трудно може да се нарече умопомрачителна…
— Не съм искал да те засегна — целунах я аз. — Това нова рокля ли е?
— Аха, сменяш темата! Страхливец!
XXVII
Рано следобед отидох при Гилд и пристъпих към въпроса веднага щом се ръкувахме.
— Не доведох адвоката си, защото прецених, че е за предпочитане да се явя сам.
Той смръщи чело и поклати глава, сякаш ужасно съм го наранил.
— Съвсем не е такава работата — търпеливо изрече той.
— Да, но натам клони. Той въздъхна.
— Не допусках, че и вие като повечето хора ще направите същата грешка — да си помислите, че само защото… Много добре знаете, че сме длъжни да проучим въпроса откъм всичките му аспекти.
— Тази фраза ми звучи познато. Е, какво искате да ви кажа?
— Единственото, което ме интересува, е кой е убил нея… и него.
— Защо не попитате Гилбърт?
— Защо пък именно него? — сви устни Гилд.
— Казал е на сестра си, че знае кой е убиецът, в също така е казал, че го е научил от Уайнънт.
— Искате да кажете, че се е срещнал със стария?
— Тя твърди, че той така й казал. Не съм имал възможността да го разпитам.
Той присви сълзливите си очи.
— Какво всъщност става там, мистър Чарлс?
— В семейство Йоргенсен ли? И вие знаете колкото мен по всяка вероятност.
— Не знам нищо и това е самата истина. Изобщо не мога да ги проумея що за хора са. Тази мисис Йоргенсен например каква е?
— Блондинка.
Той кимна мрачно.
— Именно. И аз толкоз знам. Но вие все пак ги познавате от много време и доколкото разбрах от нея, двамата сте…
— Не само с нея — и с дъщеря й, н с Джулия Улф, и с мисис Астор, и с… Жените изобщо не могат да ми устоят.
Той вдигна ръце.
— Не твърдя, че вярвам на всяка нейна дума, и няма за какво да се засягате. Заемате погрешна позиция, ако ми позволите да ви го кажа. Държите се, сякаш мислите, че се опитваме да ви го лепнем на вас, а това не е вярно, абсолютно не е вярно.
— Възможно е, но не сте искрен с мен, откак… Той ме изгледа спокойно с бледите си очи и изрече, без да се нервира:
— Аз съм полицай и трябва да си върша работата.
— Да, това е така. Казахте ми да намина днес. Какво искате от мен?
— Не ви казах да дойдете, а ви помолих.
— Добре. Какво искате?
— Не, не искам по този начин. Много ви моля. Досега сме разговаряли като мъже и искам да продължим така.
— Вие променихте нещата.
— Не съм на това мнение. Вижте, мистър Чарлс, бихте ли се заклели, или поне да ми дадете честната си дума, че сте били напълно откровен с нас?
Излишно беше да казвам „да“, защото, така или иначе, нямаше да ми повярва.
— Кажи-речи, да.
— Именно кажи-речи — изсумтя той. — Всички ми казват, кажи-речи, истината. На мен обаче ми трябва някой, който да не шикалкави, а да ми каже точно как стоят нещата.
Не можех да не му съчувствам: знаех какво значи да си в неговото положение.
— Може би никой от хората, с които сте разговаряли, не знае как точно стоят нещата.
Той направи кисела физиономия.
— Вярвате ли го? Вижте, мистър Чарлс, разговарял съм с всеки, когото можах да открия. Ако можете да ми намерите още някой, ще поговоря и с него. Мислите ли, че не сме задействували цялата полицейска машина на отдела — работим денонощно, за да го открием къде е.
— Опитайте чрез сина му — предложих аз.
— Сина му, да — съгласи се той. Повика Анди и един мургав кривокрак мъж на име Клайн. — Доведете ми сина на Уайнънт — онова, откаченото, — искам да поговоря с него. — Те излязоха. — Ето, виждате ли, готов съм да поговоря с всеки.
— Нервите ви са в доста плачевно състояние. Ще докарате ли Йоргенсен от Бостон?
Гилд сви рамене.
— Историята му е твърде правдоподобна. Просто не знам. Искате ли да ми кажете вашето мнение?
— Естествено.
— Днес следобед наистина съм доста изнервен — призна си той. — Снощи не съм мигнал дори. И това ако е живот… Не знам защо не се разкарам оттук. Ако си купиш парче земя, малко телена мрежа за ограда и две двойки сребърни лисици, можеш да… Но както и да е. Когато сте сплашили Йоргенсен тогава — още през 1925, — той изчезнал в Германия, като зарязал жена си на произвола на съдбата — макар че много не се разпростира по този въпрос, — и си сменил името, за да не можете да го откриете. По същите причини се боял да работи по специалността си — нарича себе си техник или нещо такова, — така че кесията му взела да отънява. Казва, че работел каквото му паднело, но доколкото разбрах, главно се е подвизавал като жиголо — знаете какво имам предвид, — без обаче да попада на жени паралии. Някъде през 1927—1928 бил в Милано — това е град в Италия, — когато прочел в парижкото издание на „Хералд“, че Мими, току-що разведена с Уайнънт, е пристигнала в Париж. Той нея познавал лично, тя също не го била виждала, но чувал, че била главозамайваща блондинка, която си пада по мъже и развлечения и няма много разум в главата. Направил си веднага сметката, че заедно с развода не може да не е докопала част от парите на Уайнънт, и както той виждал нещата, колкото и да измъкнел от нея, щяло да е по-малко, отколкото Уайнънт бил измъкнал от него, и щял само да си възвърне собствените пари. Така че намерил криво-ляво средства за един билет до Париж. Дотук как ви се струва?