— А видяхте ли часовника?
— Не, но мога да проверя. Защо?
— Ами питах се… Как мислите, дали не е бил прикрепен за другия край на верижката, която ви предаде Мими?
Той се изправи в стола си.
— Боже мой! — После присви очи и ме изгледа с подозрение. — Знаете ли нещо по въпроса, или просто…
— Нищо не знам. Само се питам. А за убийствата какво каза? Кой ги е извършил според него?
— Уайнънт. Призна, че по едно време подозирал Мими, но тя го убедила, че е невинна. Твърди, че не знаел с какво тя държи Уайнънт в ръцете си. Но може да се опитва да спаси собствената си кожа. Не храня никакви съмнения, че са имали намерение да използуват това, с което го държат, за да го издрусат за някоя по-кръгла сумичка.
— В такъв случай не допускате, че е подхвърлила верижката и ножа?
Ъглите на устата му увиснаха.
— Би могла да ги подхвърли, за да го изнудва после. Какво толкова?
— Всичко това звучи ужасно сложно за прост човек като мен. Разбрахте ли дали Фейс Пеплър е все още в затвора в Охайо?
— Да. Другата седмица го пускат. С това се обяснява диамантеният пръстен. Един негов приятел, който бил на свобода, й го изпратил от негово име. Имали намерение да се оженят и да заживеят честно след неговото излизане или нещо такова. Във всеки случай пазачът е чел техни писма, в които така пишело. Пеплър отказва да каже на пазача нещо, с което да ни помогне, а самият пазач пък не се сеща какво точно е пишело в писмата. Но и това обяснява донякъде мотива за убийството. Да допуснем, че Уайнънт е ревнувал, че тя носи пръстена на другия и възнамерява да го зареже. Това би… — Той млъкна на средата на изречението, за да отговори на телефона: — Да? Да… Какво?… Ами разбира се! Да, разбира се, само че остави там някой… Добре. — Бутна телефона встрани. — Още нещо във връзка с онова убийство на Западна двайсет и девета улица вчера…
— Стори ми се, че чух името на Уайнънт. Нали знаете как се чува по телефоните…
Той се изчерви и се изкашля.
— Така ви се е чуло. Да, щях да забраня — проверихме заради вас онзи Врабец.
— И какво разбрахте?
— Май не ни влиза в работа. Името му е Джим Брофи. Увъртал се около онази — на Нънхайм — и ви се ядосал, а понеже бил пиян, решил да й се подмаже, като ви напердаши.
— Прекрасна идея. Надявам се, че не сте причинили някакви неприятности на Стъдси.
— Приятел ли ви е? Той е бивш затворник, ако вие известно, и списъкът на присъдите му няма да се помести на един лист.
— Знам. Аз самият го изпратих веднъж в пандиза. — Посегнах да си взема шапката и палтото. — Виждам, че сте зает. Ще си вървя да…
— Не, не! Останете още, ако имате време. Очаквам едно-две неща, които може да ви се сторят интересни, пък може и да ми помогнете с малкия Уайнънт.
Аз пак седнах.
— Може би ще пийнете? — предложи той, като отваряше едно отделение в бюрото си, но тъй като никога не ми е вървяло с качеството на полицейския алкохол, побързах да откажа.
Телефонът пак иззвъня и той го вдигна.
— Да? Да… Добре. Ела при мен.
Този път нищо не можах да чуя. Той се облегна назад в стола и качи краката си на бюрото.
— Вижте, аз говоря съвсем сериозно за отглеждането на сребърни лисици и искам да ви попитам: какво ви е мнението за Калифорния като място за такава ферма?
Тъкмо се питах дали да му разкажа за фермата за отглеждане на лъвове и щрауси в долния край на щата, когато вратата се отвори и един дебел риж полицай вкара в стаята Гилбърт Уайнънт. Едното му око беше напълно затворено от подпухналата плът около него, а лявото му коляно се виждаше през скъсания крачол на панталоните.
XXVIII
— Както виждам, като им наредите да доведат някого, хората ви не си пестят силите — рекох аз.
— Почакайте. Работата не е, както вие си мислите. — Той се обърна към рижия дебелак; — Хайде, Флинт, разкажи как стана това.
Флинт си избърса устата с опакото на ръката.
— Бива си го, шефе, направо е като дива котка. Няма вид на такъв, ама ти казвам — хич не щеше да дойде с нас. А как тича!
— Че си герой, в това не се съмнявам и веднага ще докладвам на шефа да те удостои с медал, но сега не ми ги разправяй тези. Пристъпи направо към същността! — изръмжа Гилд.
— Не съм се изкарвал герой — взе да протестира Флинт. — Само ви рекох…
— Не ме интересува какво си правил — прекъсна го Гилд. — Интересува ме той какво е правил.
— Да, сър, тъкмо щях да ви разкажа. В осем часа сутринта смених Морган и всичко си беше по мед и масло както винаги, жива душа нямаше, дето има един израз, когато някъде към два и десет чувам, че някой пъха ключ в ключалката. — Той всмука навътре устни, за да ни даде възможност да си изясним колко е бил изумен.