Под „Твой любещ баща“ бе изписан с мастило разлатият подпис на Уайнънт.
Гилд изчакваше да чуе мнението ми. Аз чаках да чуя неговото. След малко той попита Гилбърт:
— А обади ли се?
— Не, сър.
— Откъде знаеш? — намесих се аз. — Нали си казал на телефонистката да не ви свързва с никого?
— Аз… да, казах й. Страхувах се, че ще разберете кой се обажда, но ако беше позвънил, щеше да каже на телефонистката какво да ми предаде, а той не го е сторил.
— Значи не си се срещал с него?
— Не.
— И не ти е казал кой е убил Джулия Улф?
— Не.
— Лъгал ли си Доръти? Той наведе глава и кимна.
— Аз… такова… струва ми се, че всъщност ревнувах. — Той вдигна очи към мен — лицето му беше зачервено. — Виждате ли, Доръти винаги ме имаше за нещо като герой и се допитваше до мен за всичко и… нали разбирате… идваше при мен, ако нещо й трябваше, и винаги правеше каквото й кажех, а като започна да се среща с вас, много се промени. Взе да гледа на вас по този начин и да ви уважава повече… това е напълно естествено, аз нищо не казвам… искам да кажа, че би била глупава, ако не ви уважава повече, но аз… изглежда, съм ревнувал и ми е станало неприятно… не че ми е станало неприятно, защото и аз много ви уважавам, а и дума не може да става за сравнение… но ми се прииска пак да й направя впечатление с нещо… да се изфукам — сигурно така бихте казали… и като получих писмото, се направих, че съм се срещал с татко и че ми е казал кой е убиецът, за да си помисли, че знам някои неща, които дори вие не знаете.
Той млъкна задъхан и си избърса лицето с носната кърпа. Пак изчаках Гилд да започне пръв и след малко той рече:
— Е, ако питаш мен, кой знае какво зло не си сторил, синко, освен ако не криеш от нас нещо друго, което би трябвало да знаем.
Момчето поклати глава.
— Не, сър, нищо не крия от вас.
— Знаеш ли нещо за верижката и ножа, които майка ти ни предаде?
— Не, за пръв път научих за тях, след като ви ги даде.
— Как е тя? — попитах аз.
— А, нищо й няма, макар да каза, че днес ще си остане на легло.
— Какво й има? — присви Гилд очи.
— Истерия — обясних аз. — Скараха се снощи с дъщерята и бушоните й не издържаха.
— За какво се скараха?
— Един господ знае — женски разправии.
— Хъм — рече Гилд и се почеса по брадичката.
— Беше ли прав Флинт, като каза, че не си имал възможност да потърсиш документа, за който пише баща ти? — попитах аз.
— Да. Нямах време дори да затворя вратата — той веднага се нахвърли отгоре ми.
— Страхотни детективи работят за мен — изръмжа Гилд. — А не ти ли извика „Бау!“, като се нахвърли отгоре ти? Нищо, аз просто така… Е, синко, мога да направя две неща, а кое — зависи само от теб самия. Мога или да те задържа, или да те пусна, ако ми обещаеш, че ще ме известиш веднага щом баща ти ти се обади и ще ми предадеш какво е казал и къде иска да се срещнете.
Заговорих, преди Гилбърт да има време да се обади:
— Не можете да искате от него такова нещо, Гилд. Баща му е в края на краищата.
— Не мога, казвате? — изръмжа полицаят и ме изгледа ядно. — А това не е ли за доброто на баща му, ако е невинен?
Аз нищо не казах. Лицето на Гилд бавно се проясни.
— Добре тогава, синко, ще те пусна, така да се каже, условно. Ако баща ти или някой друг те помоли да направиш нещо, обещаваш ли да кажеш, че не можеш, защото си ми дал честната си дума, че няма да правиш нищо?
— Това ми звучи приемливо — обадих се аз.
— Да, сър, давам ви честната си дума — каза Гилбърт.
— О’кей тогава. Бягай — махна Гилд широко с ръка.
— Много ви благодаря, сър — стана момчето. После се обърна към мен. — Ще се…
— Чакай ме отвън, ако не бързаш.
— Ще ви чакам. Довиждане, лейтенант Гилд, и много ви благодаря.