И той излезе. Гилд грабна слушалката и нареди веднага да намерят книгата „Надутост“ и онова, което е в нея, и да му ги донесат. След като свърши тази работа, сключи ръце зад главата си и се залюля назад в стола си.
— Е?
— Вече не знам какво да мисля — отвърнах аз.
— Слушайте, нали не допускате вече, че Уайнънт а невинен?
— Какво значение има моето мнение? И без това разполагате е достатъчно улики — стига само онова, което Мими ви е предала.
— Има голямо значение — увери ме той. — Какво ли не бих дал да чуя какво мислите и защо.
— Жена ми е на мнение, че той се опитва да прикрие някого.
— Така ли. Хм. Никога не съм подценявал женската интуиция и ако ми позволите да кажа, мисис Чарлс е изключително интелигентна жена. И кого прикрива според нея?
— Последния път, като я видях, още не беше решила, Той въздъхна.
— Е, може би ще научим нещо от документа, за който е изпратил момчето.
Ала документът на нищо не ни научи: хората на Гилд не го откриха, не откриха също така и никаква „Надутост“ в стаята на убитата.
XXIX
Гилд пак вкара рижия Флинт в кабинета си и го подложи на обстойна обработка. Рижият се поти, но продължи да твърди, че Гилбърт не е имал възможност да пипне нищо от апартамента и изобщо, докато Флинт бил на пост, нищо не било пипнато там. Не си спомни да е виждал книга, озаглавена „Надутост“ но той и не беше човек, който би запомнил заглавие на книга. Опита се да ни бъде полезен и направи куп идиотски предложения, докато накрая Гилд не издържа и го изхвърли.
— Малкият сигурно ме чака отвън — рекох аз — и ако мислите, че още един разговор с него ще допринесе нещо…
— А вие мислите ли?
— Не.
— Тогава какво? Само че, дявол да го вземе, някой е задигнал книгата и аз ще му…
— Защо? — попитах аз.
— Какво защо?
— Защо мислите, че изобщо е била в апартамента? Гилд се почеса по брадичката.
— Какво искате да кажете?
— Той не се срещна с Маколи в „Плаза“ в деня на убийството, не се беше самоубил в Алънтаун, твърди, че е получил хиляда долара от Джулия Улф, когато ние мислехме, че е получил пет хиляди, настоява, че били само приятели, когато ние мислим, че са били любовници, и изобщо прекалено много ни разочарова, за да му имам някакво доверие.
— Така си е — съгласи се Гилд. — Бих го разбрал, ако се появеше или избягаше някъде. Но не мога да проумея защо се навърта наоколо и като че преценява нещата.
— Държите ли лабораторията му под наблюдение?
— Държим я под око. Защо?
— Не знам — признах си аз. — Само че той досега ни подхвърли доста неща, които не дадоха никакъв резултат, та си рекох дали да не насочим вниманието си там, накъдето не ни е насочвал. Лабораторията е място, към което не ни е насочвал.
— Хъм! — рече Гилд.
— Оставям ви с тази интелигентна мисъл — взех да си слагам аз шапката и палтото. — Ако ми потрябвате късно през нощта, къде да ви намеря?
Той ми даде телефонния си номер, ние се ръкувахме и аз излязох. Гилбърт Уайнънт ме чакаше в коридора И двамата не обелихме нито дума, докато не се качихме в таксито. Тогава той рече:
— Лейтенантът нали мисли, че говоря истината?
— Разбира се. Защо, не е ли така?
— Така е, разбира се, но хората не винаги вярват. Нали няма да кажете на мама нищо за тази история?
— Не. Освен ако ти не поискаш.
— Благодаря ви. Как мислите — дали в Западните щати няма по-добри възможности за един млад човек?
Представих си го на работа във фермата на Гилд за отглеждане на лисици, докато отговарях:
— В момента не. Мислиш да се запътиш на запад ли?
— Не знам. Искам да направя нещо. — И той взе да играе нервно с връзката си. След тези думи не си проговорихме известно време. После той пак наруши мълчанието. — Искам да ви задам още един необикновен въпрос: какво ви е мнението за мен? — Държеше на отговора повече от Алис Куин.
— Нищо ти няма — отвърнах аз — и всичко ти има. Той се извърна и се загледа през прозореца.
— Толкова съм отвратително млад.
Пак помълчахме. Той се закашля и от ъгълчето на устата му потече тънка струйка кръв.
— Онзи тип май те е повредил нещо — обадих се аз. Той кимна засрамено с глава и допря кърпичката до устата си.
— Не съм много силен.
Като спряхме пред „Кортланд“, не ми позволи да му помогна да слезе от таксито, настоя, че сам можел да се оправи, но аз все пак се качих с него до горе, защото се страхувах да не би да не спомене нищо за състоянието си. Позвъних на вратата, преди той да успее да извади ключа си, Мими ни отвори и се облещи, като видя насиненото му око.
— Пострадал е — обясних аз. — Сложи го да си легне и повикай лекар.