— Какво се е случило?
— Уайнънт го изпратил да се забърка в една история.
— Каква история?
— Остави това сега. Дай да го оправим.
— Но Клайд беше тук — рече тя. — Затова ти се обадих.
— Какво!
— Ами да, беше — закима тя енергично с глава. — И ме попита за Гил. Преди час и нещо. Тръгна си най-много преди десет минути.
— Добре, дай да го сложим да си легне. Гилбърт взе да твърди упорито, че нямал нужда от помощ, затова го оставих в спалнята му с Мими и отидох да се обадя.
— Някой звъня ли? — попитах аз, щом Нора се обади.
— Да, сър. Господата Маколи и Гилд заръчаха да им позвъните, както и госпожите Йоргенсен и Куин. Само деца не са се обаждали.
— Кога се обади Гилд?
— Преди пет минути. Ще имаш ли нещо против да вечеряш сам? Лари ме покани да отида с него на новото шоу на Осгуд Пъркинс.
— Върви. Ще се видим след това. Обадих се на Хърбърт Маколи.
— Срещата се отлага — осведоми ме той. — Нашият приятел се обади и е замислил нещо, дявол знае какво. Слушай, Чарлс, отивам в полицията. Повече не мога.
— Изглежда, че наистина няма какво друго да се направи. Аз самият тъкмо мислех да се обадя на един полицай. Намирам се у Мими. Бил е тук преди няколко минути. Изпуснал съм го за една бройка.
— Какво е правил там?
— Ще се опитам да науча.
— Сериозно ли каза, че ще се обадиш в полицията?
— Разбира се.
— Тогава обади се, а аз ще дойда при теб.
— Добре. Ще се видим значи. Обадих се и на Гилд.
— Една малка новиничка постъпи при нас, след като си тръгнахте. На сигурно място ли сте? Мога ли да ви я съобщя по телефона?
— Намирам се у мисис Йоргенсен. Трябваше да докарам малкия. Онзи ваш риж дявол го е наранил някъде вътрешно и сега кърви.
— Ще го убия това говедо! — изръмжа Гилд. — Значи по-добре да не казвам нищо по телефона.
— И аз имам една новина. Уайнънт е бил тук за около час днес следобед според думите на мисис Йоргенсен и си е тръгнал само десетина минути преди моето идване.
Минутка мълчание, след което той изрече:
— Задръжте всичко така. Пристигам веднага. Докато търсех телефона на Куин в указателя, в хола влезе Мими.
— Смяташ ли, че е пострадал сериозно? — попита тя.
— Не знам, но трябва веднага да извикаш лекар. — И аз побутнах телефона към нея. Щом свърши с него, казах: — Съобщих в полицията, че Уайнънт е бил тук.
Тя кимна.
— И аз затова ти се обадих — да те питам дали да им съобщя.
— Обадих се и на Маколи. И той идва тук.
— Той нищо не може да направи! — възмутено започна тя. — Клайд ми ги даде по своя собствена воля и те са си мои!
— Кое си е твое?
— Ценните книжа и парите.
— Какви книжа? Какви пари?
Тя се приближи до масата и издърпа чекмеджето.
— Ето, виж.
Вътре имаше три пакета с акции, завързани с дебели ластици. А напреки им лежеше розов чек, който да бъде изплатен от „Парк Авеню Тръст Къмпани“ на Мими Йоргенсен — на сума десет хиляди долара. Подписът беше на Клайд Уайнънт, датата — трети януари 1933 г.
— Издаден е за след пет дни — рекох аз. — Що за глупости са това?
— Каза, че нямал толкова пари в сметката си и може би не ще е в състояние да внесе през следващите ден-два.
— Да знаеш, че голям шум ще се вдигне за това — предупредих я аз. — Надявам се, че си се подготвила за неприятностите.
— Не виждам защо — запротестира Мими, — Не виждам защо мъжът ми — бившият ми мъж — да не може да осигури мен и децата си, ако пожелае.
— Не на мен тия номера. Какво си му продала?
— Да съм му продала?
— Какво си обещала да направиш през следващите няколко дни — в противен случай той ще се погрижи чекът да не е валиден.
Тя направи нетърпелива гримаса.
— Наистина, Ник, понякога си мисля, че не си нормален с твоите вечни глупави подозрения.
— Уча се за ненормален. Още най-много три урока, и ще се дипломирам. Спомни си обаче какво те предупредих вчера — че по всяка вероятност ще свършиш в…
— Престани! — изкрещя тя и ми запуши с ръка устата. — Какво си заповтарял едно и също? Знаеш, че изпитвам ужас от това и… — Гласът й стана мек и уж гальовен. — Знаеш какво изтърпях през последните дни, Ник. Не можеш ли да проявиш малко доброта?
— Ти от мен не се бой, а от полицията. — Отидох до телефона и се обадих на Алис Куин. — Тук е Ник. Нора ми каза, че си…
— Да. Да си виждал Харисън?
— Откак го оставих при теб, повече не съм го виждал.
Тогава, ако го срещнеш, не му споменавай нищо за това, което ти наговорих снощи, много те моля. Аз всъщност не го мисля, честна дума!
— Аз не съм си и помислил обратното — уверих л аз. — Но и без това не бих му казал нищо. Как е той днес?