— Отиде си.
— Какво?
— Отиде си. Напусна ме.
— И друг път го е правил. Ще се върне.
— Знам, но този път ме е страх. Не е отишъл в кантората си. Надявам се просто да се е запил някъде и… този път ме е страх. Ник, смяташ ли, че той наистина е влюбен в онова момиче?
— Изглежда, той така мисли.
— Казвал ли ти е, че е влюбен в нея?
— И да ми е казвал, това нищо не значи.
— Мислиш ли, че има някакъв смисъл да поговоря с нея?
— Не.
— Защо? Според теб тя влюбена ли е в него?
— Не.
— Ама какво ти е? — раздразни се Алис.
— Нищо. Не се обаждам от нас.
— Какво? А, искаш да кажеш, че си някъде, откъдето не можеш да говориш?
— Точно така.
— Да не си… да не си в нейната къща?
— Да.
— А тя там ли е?
— Не.
— Да не е с него?
— Не знам. Не мисля.
— Би ли ми се обадил, когато вече ще можеш да говориш? Или по-добре ела направо у нас.
— Дадено — обещах аз и затворих.
Мими ме гледаше с весела искрица в погледа.
— Да не би някой да взема на сериозно любовната история на оная хлапачка? — Като не отговорих, тя се засмя и попита: — Дори все така ли е изпаднала в беда благородна девица?
— Предполагам.
— И ще продължи така, докато има кой да й вярва. И не друг, а ти да се хванеш на номерата й — ти, който не искаш да повярваш, че… например, че аз казвам истината.
— Виж, това е оригинална мисъл — започнах аз, но преди да успея да продължа, на вратата се позвъни.
Мими отвори на лекаря — възрастен попрегърбен шишко, който се клатеше като патка — и го заведе в стаята на Гилбърт. Аз отворих пак чекмеджето на масата и разгледах акциите — всичките бяха от солидни компании, на номинална стойност за около шейсет хиляди долара, както прецених, и е около една четвърт или една трета повече, ако се продадяха. Звънна се, аз затворих чекмеджето и отидох да отворя на Маколи. Изглеждаше уморен. Седна, без да си свали палтото, и веднага заговори:
— Чакам да чуя най-страшното. Какво е намислил сега?
— Знам само, че е дал на Мими цял куп акции и един чек.
— Знам — отвърна той, бръкна в джоба си и ми подаде едно писмо.
„Скъпи Хърбърт.
Днес предавам на Мими Йоргенсен изброените по-долу ценни книжа и чек за десет хиляди долара с дата трети януари. Моля те да се погрижиш на тази дата сметката ми там да е достатъчно голяма, за да покрие чека. Бих ти препоръчал да продадеш още една част от акциите ми, но ти сам прецени. Оказа се, че не мога да прекарам повече време в Ню Йорк, и вероятно няма да съм в състояние да дойда пак през следващите няколко месеца, но от време на време ще ти: се обаждам с писма. Съжалявам, че няма да мога да остана, за да се видя довечера с теб и с Чарлс.
Под разлатия му подпис следваше списък на акциите.
— По какъв начин го получи? — попитах аз.
— По куриер. Как смяташ, за какво й плаща?
— Опитах се да разбера — поклатих аз глава. — Тя твърди, че осигурявал нея и децата.
— Много е вероятно — също колкото е вероятно да говори истината.
— Исках да те попитам за тези акции — мислех, че всичките му ценни книжа са у теб.
— И аз така мислех, но тези не съм ги виждал и не знаех, че ги има. — Той опря лакти на коленете си и захлупи лице в шепи. — Ако наредим едно до Друго всички неща, които не са ми известни, ще стигнем до…
XXX
Влезе Мими, придружена от лекаря.
— О, здравейте — обърна се тя малко сковано към Маколи и се ръкува с него. — Това е доктор Грант, мистър Маколи, мистър Чарлс.
— Как е болният? — попитах аз.
Доктор Грант се изкашля и рече, че според него на Гилбърт му нямало нищо сериозно, всичко било от последствията от нанесения побой, лек кръвоизлив, разбира се, трябвало да си почива. Изкашля се отново, каза, че му било много приятно да се запознае с нас, и Мими го изпрати до вратата.
— Какво е станало с момчето? — попита Маколи.
— Уайнънт го изпратил за зелен хайвер в апартамента на Джулия и там се натъкнал на по-суров полицай.
Мими се върна от антрето.
— Каза ли ви мистър Чарлс за ценните книжа и чека?
— Имам писмо от мистър Уайнънт, в което ме уведомява за това.
— Тогава няма да имам никакви…
— Проблеми? Поне аз не виждам защо. Тя се поотпусна и погледът й се смекчи.
— И аз не виждам защо, но той — посочи ме тя с пръст — обича да ме плаши.
Маколи се усмихна вежливо.
— Мога ли да ви попитам дали мистър Уайнънт е споменал нещо за намеренията си?
— Спомена, че щял да напусне града, но аз не го слушах много внимателно. Не си спомням да ми е казал кога си тръгва или къде заминава.