— Как ви се стори — беше ли разтревожена или неспокойна?
— Не.
— Според вас защо го е направила?
— Божичко, човече, откъде да знам! И така го премислях, и иначе, обаче не знам и не знам!
— Да е нещо, свързано със здравето й?
— Изглеждаше ми съвсем добре. Не е боледувала, ни ю се е оплаквала от нещо.
— Да сте се карали напоследък?
— Ние никога не сме се карали — нито веднъж, откак сме женени, вече година и половина.
— Парични притеснения?
Той само поклати глава, без да проговори и без да откъсне очи от пода.
— Други някакви неприятности? Пак поклати глава.
— Прегледахте ли нещата й — документи, писма?
— Да. Нищо не открих. — Вдигна глава и ме погледна. — Единственото — изрече много бавно — бе купчината пепел в камината на нейната стая, сякаш е горила хартия или писма.
Друго Корел не можа да ми съобщи, или по-скоро нищо съществено не измъкнах от него.
Момичето пред кантората на Алфред Банброк, намираща се в небостъргача „Шорман“, ме осведоми, че той е на заседание. Помолих я да му съобщи моето име. Банброк излезе и ме вкара в кабинета си. Умореното му лице сякаш ми задаваше хиляди въпроси.
Не го накарах да чака дълго отговорите. Не беше дете. Не му поднесох по заобиколен начин лошите новини.
— Нещата взеха неприятен обрат — започнах, щом затворих след себе си вратата. — Изглежда, ще се наложи да се обърнем за помощ към полицията и вестниците. Мисис Корел, приятелка на дъщерите ви, ме излъга снощи, когато отидох да я разпитам. След като съм си тръгнал, тя се е самоубила.
— Ирма Корел? Самоубила се?
— Познавахте ли я?
— Да! Много добре! Тя е… беше близка приятелка на жена ми и дъщерите ми. Самоубила се?
— Да. Отрова. Снощи. Какво общо може да има между нея и изчезването на дъщерите ви?
— Какво ли? — повтори той. — Не знам. Трябва ли да има нещо общо?
— Според мен трябва. Снощи ми каза, че не ги била виждала от две седмици. А мъжът й току-що спомена, че когато се върнал от банката в сряда следобед, ги сварил трите да разговарят. Докато я разпитвах, беше много нервна. Малко след това се самоубила. Така че едва ли можем да се съмняваме във връзката между самоубийството й и изчезването на вашите дъщери.
— А това означава, че…
— Това означава, че момичетата може и да са в пълна безопасност, но не бива да разчитаме на това.
— Смятате, че им се е случило нещо лошо ли?
— Нищо не смятам — отговорих неопределено, — освен че не можем да рискуваме нищо, след като изчезването им е свързано пряко със смърт.
Банброк се свърза по телефона с адвокат си — розовобузесто, беловласо старче на име Норуол, за което се говореше, че знае за финансите повече от всички моргановцн, но представа си нямаше с какво се занимава полицията — и му определи среша в Съдебната палата.
Тримата прекарахме там час и половина, задвижихме полицейската машина и съобщихме на пресата онова, което преценихме, че трябва да знаят. Тоест обстойни сведения за двете момичета, техни снимки и тям подобни, но нищо, което да свърже имената им с мисис Корел. На полицията, разбира се, казахме всичко и по този въпрос.
След като Алфред Банброк и адвокатът му си тръгнаха, аз се върнах в полицейската стая, за да предъвчем наново всичко с Пат Реди — ченгето, на което възложиха разследването.
Пат беше най-младият член на полицейското братство — едър, рус ирландец, който по някакъв свой, мързелив начин си падаше по екстравагантното.
Преди две години, като новоназначено ченге, той обикаляше всяка вечер улиците на хълмистия си участък. Веднъж тъкмо записвал номера на неправилно паркиран пред пожарен кран автомобил, отнякъде изскочила собственичката и му вдигнала скандал. Това била Алтия Уолак — единствената и доста разглезена щерка на собственика на компанията „Уолак Кафе“, — слабо, безразсъдно момиче с пламенни очи. Изглежда, доста нещо е наговорила на Пат, защото той я подбрал със себе си, закарал я в участъка и я заключил в ареста.
Старият Уолак — поне така се говори — се появил на другата сутрин с пяна на уста и с половината адвокати на Сан Франциско. Пат обаче не оттеглил обвинението си и Алтия била глобена. Баща й само дето не фраснал Пат след това в коридора и това било, кажи-речи, единственото, което не сторил. Пат му се ухилил със сънливата си усмивка и му рекъл провлачено:
— Я да ме оставите на мира, че иначе ще спра да ви пия кафето.
Тази му реплика попадна в повечето вестници из страната, че дори и в едно представление на Бродуей.
Историята обаче не свършва тук. Три дни по-късно двамата с Алтия отидоха в Аламеда18 и се ожениха. Дори и аз участвувах — случих се на ферибота и те ме замъкнаха със себе си да видя как ставала гази работа.
18
Град, разположен в залива Сан Франциско. Понастоящем е вече предградие на Сан Франциско. — Б. пр.