— Естествено — рече Паджет. — Там при поляната от колата са слезли две жени и са дошли тук. Може да са били и три, ако двете са носели тази на ръце. Не мога да разбера колко са се върнали обратно. Едната е била по-едра от тази. Тук са се боричкали. Откри ли пистолета?
— Не.
— Аз също. Значи е отпътувал с колата. Ей там има останки от огън — кимна той наляво. — Горили са хартии и парцали. Не е останало нищо, което да ни свърши работа. Предполагам, че снимката, която Черегино е намерил, е била издухана от този огън. Късно в петък, ако питаш мен, или в събота сутринта… Но не и след това.
Повярвах му. Изглежда, разбираше от тези работи.
— Ела да ти покажа нещо — додаде той и ме поведе към малка черна купчинка пепел. Оказа се, че няма какво да ми покаже. Просто искаше да поговорим насаме, далеч от ушите на италианеца.
— Мисля, че Черегино няма нищо общо с тази работа — каза, — но за всеки случай ще го позадържа, докато съвсем се уверя. Мястото е твърде отдалечено от дома му, пък и нещо заекваше, като ми обясняваше какво е търсел тук. Това, разбира се, може и нищо да не значи. Всички италианци продават незаконно вино и сигурно затова се е озовал чак тук. Но така или иначе, ще го задържа за ден-два.
— Добре — съгласих се аз. — Тук си на своя територия и си познаваш хората. Би ли наобиколил тоз-онзи да видиш дали ще научиш нещо? Някой може да е забелязал локомобила или нещо друго. Ще изкоп-чиш много повече от мен.
— Дадено — обеща той.
— Добре. В такъв случай се прибирам в Сан Франциско. Предполагам, че ще останеш тук при тялото?
— Да. Ти се върни с форда в Ноб Вали и кажи на Том каква е работата. Той ще дойде или ще изпрати някого. А аз ще задържа тук италианеца.
Докато чаках влака обратно за Сан Франциско, се свързах по телефона с агенцията. Стария беше излязъл. Предадох каквото имаше на един от дежурните и го помолих при първа възможност да осведоми шефа.
Когато се прибрах, заварих всички да ме чакат. Лицето на Алфред Банброк беше розовосиво — цвят много по-мъртвешки от чистото сиво. Розовобузестият му адвокат също бе там. Пат Реди се беше проснал в едно от креслата, вдигнал крака върху втори стол. Зад добрите си очи, скрити зад очила в златни рамки, и милата си усмивка Стария криеше факта, че петдесет години детективствуване го бяха оставили без капчица чувство от каквото и да било естество.
Никой не продума, когато влязох. Разказах всичко колкото се може по-накратко.
— Значи другата жена… тази, която е убила Рут… е била… — Банброк не довърши въпроса си. И никой не му отговори.
— Не знаем какво всъщност се е случило — обадих се след малко. — Дъщеря ви и още някой — неизвестно кой — са били там. Тя може вече да е била мъртва. А може и…
— А Майра? — Банброк беше пъхнал пръст под яката на ризата си и сякаш се опитваше да я разтегне. — Къде е Майра?
Не можех да отговоря. Другите — също.
— Ще отидете ли сега в Ноб Вали? — попитах го аз.
— Да, веднага. Ще дойдете ли с мен?
Никак не съжалих, че не ми беше възможно.
— Не, имам да свърша тук някои работи. Ще ви дам писмо до шерифа. Искам да разгледате добре остатъка от снимката, която е намерил италианецът, и да видите дали ще си я спомните.
Банброк и адвокатът му си тръгнаха. Реди запали една от гнусните си пури.
— Намерихме колата — съобщи Стария.
— Къде беше?
— Б Сакраменто. Била е оставена в един гараж или късно в петък, или рано в събота. Фоули замина да провери каква е работата. А Реди попадна на нещо ново.
Пат кимна, обвит в облак смрадлив дим.
— Тази сутрин се появи един управител на заложна къща — започна да разправя — и каза, че Майра Банброк и още някакво момиче са били при него миналата седмица и са заложили сума ти вещи. Дали са му фалшиви имена, но е готов да се закълне, че едната е била Майра. Познал я на снимката във вестника от пръв поглед. Другата не била Рут, а дребна блондинка.
— Да не е мисис Корел?
— Ъхъ. Лихварят не можеше да гарантира стопроцентово, но според мен точно така е било. Част от скъпоценностите са били на Майра, част — на Рут, а останалите — не знаем на кого. Искам да кажа, нямаме доказателства, че са били на мисис Корел, но скоро ще ги получим.
— Кога е станало това?
— В понеделника преди заминаването им.
— Видя ли Корел?
— Ъхъ. Проведох дълъг разговор с него, но отговорите му не ме задоволиха. Твърди, че не знаел дали част от скъпоценностите й липсват и никак не го интересувало. Били си нейни и можела да разполага с тях както си иска. Държа се доста неприятно. Но с една от прислужничките се разбрах доста по-добре. Каза, че някои от най-хубавите й бижута изчезнали миналата седмица. Самата мисис Корел й обяснила, че услужила с тях на някаква приятелка. Утре ще покажа оставеното в заложната къща на прислужничката — ще видим дали ще познае нещо. Друго не можа да ми каже — освен че мисис Корел изчезнала от къщата за няколко часа същия петък, когато двете момичета са заминали.