Под високата яка на рубашката се виждаше дупка от куршум. От нея бавно се точеше кръв. Подът около човечето показваше, че малко преди това кръвта съвсем не се е точила толкова бавно.
Зад гърба му зееше отворена желязна каса. Пред касата имаше разпилени купища хартии, сякаш я бяха наклонили, за да ги изсипят от нея.
Момичето до мен се размърда.
— Вие ли го убихте? — попитах.
— Да — отвърна толкова тихо, че и на метър разстояние не би се чуло.
— Защо?
Тя тръсна късо подстриганата си кестенява коса, за да я отмахне от очите си.
— Има ли някакво значение? — попита. — Нали съм го убила.
— Може и да има значение — казах и си отдръпнах ръката, за да отида да затворя вратата. Хората приказват по-свободно при затворена врата. — Аз съм нает от баща ви. Мистър Реди е полицай. Разбира се, ние и двамата не можем да нарушаваме законите, но ако ни кажете всичко, може би ще ви помогнем.
— Нает от баща ми? — учуди се тя.
— Да. След като изчезнахте със сестра си, той ме нае да ви открия. Намерихме сестра ви, а…
Животът се възвърна в лицето, очите и гласа й.
— Не съм убила Рут! — извика тя. — Вестниците лъжат! Не съм я убила! Дори не знаех, че има револвер. Не знаех! Бяхме решили да заминем надалеч, за да се скрием от… от всичко. Отбихме се в гората, за да изгорим… ония неща. Тогава чак разбрах, че има револвер. Отначало бяхме говорили да се самоубием, но аз я убедих — поне мислех, че съм я убедила — да не вършим такова нещо. Опитах се да й отнема оръжието, но не можах. Тя се застреля, докато се боричкахме. Опитах се да й попреча. Не съм я убила!
Най-сетне нещо ни ставаше ясно.
— А после? — насърчих я аз.
— После заминах за Сакраменто, оставих там колата и се върнах в Сан Франциско. Рут ми каза, че била писала на Реймънд Елуд. Каза ми го, преди да я убедя да не се самоубива — първия път. Исках да взема това писмо от Реймънд. Пишела му, че има намерение да се самоубие. Опитах се да го взема, но Реймънд ми каза, че го бил дал на Хейдър. Затова дойдох тази вечер. Тъкмо го намерих, и отгоре се дочу шум. В този миг влезе Хейдър и ме видя. Залости вратата. И… аз го застрелях с пистолета, който беше в касата. Застрелях го, щом се обърна, преди да каже дума. Иначе нямаше да мога.
— Искате да кажете, че сте го застреляли, без да сте били заплашена или нападната? — попита Пат.
— Да. Боях се от него, страх ме беше да го оставя да говори. Мразех го! Не успях да се сдържа. Можех само по този начин. Ако беше проговорил, нямаше да имам сили да го убия. Той… нямаше да ми позволи.
— Кой е този Хейдър? — попитах.
Тя отвърна поглед от нас двамата, зарея го по стените, по тавана, по странното мъртво човече на пода.
— Той беше… — Тя се изкашля и започна наново, впила очи в краката си: — Първия път ни доведе Реймънд Елуд. Стори ни се забавно. Но Хейдър бе истински дявол. Казва ти неща и ти му вярваш. Просто му вярваш, и туйто. Говори ти какво ли не, а ти му вярваш. Може да сме били под въздействието на наркотик. Винаги се лееше обилно някакво топло синкаво вино. Сигурно е било упоено. Едва ли бихме вършили такива неща, ако не сме били упоени. Никой не би ги вършил… Той наричаше себе си жрец… жрец на Алзоя. Проповядваше освобождаване на духа от плътта чрез… — Гласът й прегракна. Тя потрепера. — Беше ужасно — продължи след малко, тъй като ние с Пат не се обадихме. — Но ние просто му вярвахме. Нищо друго. Ако не разберете това, нищо няма да ви стане ясно. Нещата, които проповядваше, не може да са били верни. Но той твърдеше, че са, и ние му вярвахме. Или може би… не знам… може и да сме се престрували, защото не бяхме на себе си и в кръвта ни течаха опиати. Връщахме се тук отново и отново, седмица след седмица, месец след месец, преди да ни обхване неизбежното отвращение, да ни отпъди и да престанем да идваме — аз, Рут и Ирма. И чак тогава ни стана ясно какво представлява Хейдър — започна да иска от нас пари, много повече, отколкото му давахме, докато вярвахме или се преструвахме, че вярваме в неговия култ. Нямахме парите, които искаше от нас. Казах, че няма да му дадем повече нищо. И той ни изпрати снимки — наши… направени по време… докато сме били тук. Това бяха… снимки… които не бихме могли да обясним по никакъв начин… Но те съществуваха! Знаехме, че показват истината! Какво можехме да направим? Заплаши ни, че ще изпрати и на баща ни, на всичките ни приятели и познати… ако не му платим. Какво можехме да направим? Набавихме по някакъв начин парите. Започнахме да му плащаме… и още, и още, и още. Докато останахме без нищо. Не знаехме какво да правим. И нямахме друг изход, освен… Рут и Ирма искаха да се самоубият. На мен също ми мина тази мисъл през главата. Но убедих Рут да не посяга на живота си. Казах й, че ще се махнем оттук, че ще я заведа далеч, че нищо лошо няма да й се случи. И тогава… тогава… стана това.