— След като я огледах, тръгнах обратно към ферибота. Докато бях още на две преки от кея, пристигна един кораб и двама души, които явно бяха слезли от него, се зададоха по улицата. Бяха гърци, доста младички, с вид на закоравели гангстерчета, макар че при нормални обстоятелства не бих им обърнал никакво внимание. Но покрай Пападопулос взехме да се интересуваме от гърци, затова естествено ги заоглеждах. Вървяха и спореха за нещо — не високо, но се зъбеха един на друг. Като минаха покрай мен, онзи от външната страна на тротоара рече на другия: „Казах му, че вече минаха двайсет и девет дена.“ Двайсет и девет дена. Взех да броя назад и излезе, че са изминали точно толкоз, откак започнахме да издирваме Пападопулос. Той е грък и тези бяха гърци. Като приключих със сметките, обърнах се кръгом и тръгнах подире им. Прекосихме целия град и се изкачихме на някакъв хълм в покрайнините. Влязоха в малка къщурка — не повече от три стаи, — в самия край на гората, далеч от всякакви други постройки, На вратата висеше табела „Продава се“, по прозорците нямаше пердета и изобщо не видях следи, че е обитаема. Само че на земята пред задната врата имаше мокро петно — сякаш са изхвърлили кофа или леген с вода. Останах в храстите, докато се стъмни. Чак тогава се приближих. Чух гласове отвътре, но през прозорците нищо не се виждаше — целите са заковани с дъски. След време двамата, които бях проследил дотам, излязоха и казаха нещо на непознат език на някого вътре. Вратата на къщата остана отворена, докато онези се изгубиха от поглед надолу по пътеката, така че не можах да тръгна подире им — този, който стоеше на прага, щеше да ме забележи. Сетне вратата се затвори, отвътре чувах как някой се движи — но един човек ли беше или повече, не разбрах, — замириса на готвено, коминът взе да пуши. Чаках още дълго, но нищо не се случи и реших — най-добре да се свържа с теб.
— Звучи интересно — съгласих се аз.
Тъкмо минавахме под улична лампа. Джак ме накара да спра, като ми стисна ръката, и измъкна нещо от джоба на палтото си.
— Виж — подаде ми го. Овъглено парче син плат. Приличаше на остатък от дамска шапка, по-голямата част от която е била изгорена.
Огледах го на светлината на лампата, а после извадих джобното си фенерче, за да го изследвам по-отблизо.
— Намерих това зад къщата, докато душех наоколо — поясни Джак, — а…
— А Нанси Риган е носела такава шапка през нощта, когато двамата с Пападопулос са изчезнали — довърших вместо него. — Напред към къщурката!
Оставихме уличните светлини далеч след себе си, изкачихме хълма, спуснахме се в долчинката, завихме по криволичеща песъчлива пътечка, от нея тръгнахме напряко през чима между дърветата, излязохме на някакъв черен път, изминахме близо километър по него, след което Джак ме поведе по тясна алея, която се виеше между тъмен гъсталак от храсти и дръвчета. Надявах се, че знае накъде вървим.
— Почти стигнахме — прошепна по едно време.
От храстите изскочи някой и ме сграбчи през врата.
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете — едната стискаше фенерчето, другата — пистолета.
Насочих дулото към нападателя и дръпнах спусъка.
Изстрелът ми похаби палто за седемдесет и пет долара. Но свали мъжа от врата ми.
Това беше добре.
Друг се метна на гърба ми.
Опитах се да се изтръгна, не бих казал, че успях, усетих по дължината на гърба си острия ръб на нож.
Това не беше добре — но за предпочитане пред острието.
Замахнах назад с глава към лицето му, не уцелих и продължих да се извивам и гърча, докато измъкнах ръце от джобовете и впих нокти в тялото му.
Острието на ножа опря с широката си страна о бузата ми. Сграбчих ръката, която го държеше, и паднах назад — така, че той да е отдолу ми. Чу се едно: „Ох!“
Претърколих се, застанах на ръце и крака, леко ме забърса нечий юмрук, съумях криво-ляво да се изправя.
Пръсти се вкопчиха в глезена ми.
Не бих нарекъл поведението си джентълменско взех да ритам, докато се откопчих; открих тялото на мъжа и го ритнах още два пъти — с все сила.
Джак произнесе шепнешком името ми. В тъмното не можех да различа нито него, нито мъжа, в когото бях стрелял.
— При мен всичко е наред — рекох. — Ти как се оправи?
— Екстра. Това ли беше всичко?
— Не знам. Ще рискувам, но ще хвърля едно око — искам да знам какво съм улучил.
Насочих фенерчето към мъжа в краката си и светнах. Слаб, рус, с оплескано в кръв лице; както се правеше на умрял, зачервените му очи затрепкаха от ярката светлина на лъча.
— Я стига! — наредих аз.
В храсталака избумтя изстрел, след него втори, от по-леко оръжие. Куршумите прорязаха листака.
Изгасих фенерчето, наведох се към мъжа и го фраснах по главата с дръжката на пистолета.