Докато се прекачвах през оградата, погледнах назад и видях, че Анди вече е настанил момичето в колата и сам влиза вътре.
— Един момент! — извиках на Джак и Кари, които вече препускаха през обширната поляна.
— Пак се сети за нещо, само да ми губиш времето — оплака се мургавият.
Върнах се при колата и заговорих бързо и тихо на Анди:
— Дик Фоули и Мики Линан трябва да се мотаят някъде наоколо. Щом изчезнем от погледа ти, иди да ги намериш. Предай мис Нюхол на Дик и му кажи да я отведе и веднага да намери телефон — да се свърже с шерифа. Момичето да предаде на шерифа, който от своя страна трябва да я предаде на полицията в Сан Франциско. Кажи му да не я оставя на никой друг — нито дори на мен. Ясно ли е?
— Ясно.
— Добре. След като му кажеш това и му връчиш момичето, веднага доведи Мики Линан в къщата на Нюхол — колкото се може по-бързо. По всяка вероятност ще имаме спешна нужда от помощ, и колкото повече и по-бързо, толкова по-добре.
— Ясно — повтори Анди.
— Какво си намислил? — попита подозрително Том-Том Кари, когато ги настигнах двамата с Джак.
— Детективски работи.
— Трябваше да дойда и сам да си свърша цялата работа — изръмжа той. — Откак сме тръгнали, ти само ми губиш времето и с нищо не си помогнал.
— В момента някой друг го губи.
Тон изпръхтя и отново препусна през нивата, а ние с Джак — след него. В края й трябваше да се прехвърлим през още една ограда. След това изкачихме малко залесено възвишение и пред нас се открои имението на Нюхол — огромна бяла къща, блеснала на лунната светлина, с жълти правоъгълници там, където на осветените прозорци бяха спуснати щорите. Стаите със запалените лампи бяха на партерния етаж. Горният тънеше в мрак. Навсякъде цареше тишина.
— По дяволите тази луна! — изруга отново Том-Том Кари и измъкна втори автоматичен пистолет някъде от дрехите си, така че сега стискаше по един във всяка ръка.
Джак също посегна да си извади оръжието, погледна ме, видя, че не бързам с моето, и отпусна ръка в джоба си.
Лицето на мургавия беше мрачна каменна маска: цепки вместо очи, цепка вместо уста. Сурова маска на ловец на хора, на убиец на хора. Дишаше спокойно, огромният му гръден кош леко се надигаше и отпускаше. В сравнение с него Джак приличаше на развълнуван гимназист. Лицето му бе мъртвешки бледо, очите — ококорени, дишаше като ковашки мех. Затова пък широката му усмивка беше искрена въпреки скритата в нея нервност.
— Ще притичаме до къщата откъм тази страна — прошепнах аз. — Тогава единият ще застане отпред, вторият отзад, а третият ще изчака да види къде има нужда от него. Съгласни ли сте?
— Съгласен — измърмори мургавият.
— Чакайте! — възкликна Джак. — Момичето се е спуснало от горния етаж по асмата. Защо да не се изкатеря дотам? По-лек съм и от двама ви. Ако не са се усетили, че я няма, прозорецът ще е все още отворен. Дайте ми десетина минути да го намеря, да се изкача и да заема позиция. По този начин, когато ги нападнете, аз ще съм зад гърба им. Как ви се струва? — зачака той бурни аплодисменти.
— Ами ако те спипат още щом скочиш вътре? — възпротивих се аз.
— В такъв случай ще вдигна достатъчно шум, за да чуете. Ще се втурнете в атака, докато те се занимават с мен. Резултатът ще е пак същият.
— Глупости! — излая Том-Том Кари. — Резултатът ще е нулев! По-добре както решихме в началото. Един отпред, един отзад, втурваме се и започваме да стреляме.
— Ако вторият план успее, ще е по-добре — противопоставих се аз. — Джак, щом като искаш да скачаш в запалената пещ, заповядай. Няма да съм аз този, който ще ти попречи да станеш герой.
— Не! — озъби се мургавият. — И дума да не става!
— Да! — възразих му незабавно. — Ще опитаме. Но по-добре си дай двайсет минути, Джак. Така ще имаш време за всичко.
Двамата си погледнахме часовниците и той тръгна към къщата. Том-Том Кари, разярен, му препречи пътя. Аз изругах и застанах между двамата. Джак ме заобиколи изотзад и забърза през твърде добре осветеното пространство между нас и къщата.
— Спокойно! — посъветвах Кари. — Много неща в тази игра не са ти известни.
— Прекалено много, ако питаш мен! — изръмжа той, но не попречи повече на момчето.