Гнездото от кожи в средата на лодката се разтвори и Карин Сейтър изправи стройното си и красиво тяло. Тя изглеждаше крехка като цвете в това царство на природните стихии, но впечатлението за слабост бързо бе опровергано от здравите пръсти, които хванаха ръката на Пиер, от твърдите мускули, които проличаха, когато прехвърли тялото си през борда, от пъргавостта на краката, докато се изкачваше по отвесния бряг. Тя беше изящна в нежната си стройност, но тялото й криеше сила.
И все пак, въпреки небрежната лекота, с която излезе на брега, цветът на лицето й беше по-топъл от обикновено, а сърцето й биеше осезаемо по-бързо. Приближи до хижата с любопитство, което изглеждаше някак благоговейно, а бузите й пламнаха в още по-зряла и сочна руменина.
— Виж, гледай! — Пиер посочи треските, разхвърлени около купчината дърва. — тук отскоро — две, три ден, не повече.
Госпожа Сейтър кимна. Тя се взря през малкото прозорче, но то беше направено от намаслена пергаментова хартия, която пропускаше светлината, но не позволяваше на погледа да проникне. Не успя да види нищо, отиде до вратата, вдигна грубото резе, за да влезе, но се отказа и пусна обратно резето. После изведнъж падна на едното си коляно и целуна грубо одялания праг. Ако Пиер Фонтен я видя, той все едно с нищо не се издаде, а и в бъдеще с никого не сподели. Но в следващия миг един от лодкарите, който спокойно палеше лулата си, бе сепнат от необичайната острота в гласа на капитана.
— Ей, ти, Льогоар! Прави на мадам по-меко! — изкомандува Пиер. — Много меча кожа, много одеяло. Проклето!
Скоро обаче мекото гнездо бе разтурено и повечето кожи и одеяла изнесени на възвишението край брега, където госпожа Сейтър легна и зачака. Облегнала се на лакът, тя гледаше над широкия Юкон. Над планините отвъд оттатъшния бряг небето бе мрачно-от дима на скрити за погледа горски пожари, през които следобедното слънце проникваше едва-едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До хоризонта в четирите посоки се простираше недокосната пустош — острови, покрити със смърчове, тъмни води, скалисти
хребети, набраздени с ледени ивици. Нито следа от човешко съществувание не нарушаваше самотата, нито звук — тишината. Земята изглеждаше скована под нереалността на неизвестното, обвита в тегнещата тайнственост на големите пространства.
Може би това действуваше на нервите на госпожа Сейтър. Тя постоянно променяше положението на тялото си, гледаше нагоре по реката, после надолу, после бегло изучаваше мрачните брегове, за да открие полускритите устия на тъмните канали. След около час лодкарите бяха изпратени да подготвят лагер за нощуване на брега, но Пиер с господарката си остана да наблюдава.
— А, той идва това път — каза той шепнешком след дълго мълчание, погледът му бе насочен нагоре по реката, към началото на острова.
Надолу по течението се спускаше малка лодка, веслата се мяркаха от двете й страни. Мъжка фигура на кърмата и женска на носа гребяха ритмично. Госпожа Сейтър дори не погледна жената, докато лодката не приближи, и нейната чудновата хубост не се натрапи властно на вниманието. Прилепнала до тялото блуза от кожа на лос, осеяна с мъниста във фантастично съчетание, очертаваше ясно добре закръглено тяло, а копринена забрадка, ярка и живописно надиплена, закриваше донякъде гъста и дълга синьочерна коса. Но погледът на госпожа Сейтър хвана и задържа за момент нейното лице, отлято сякаш от бронз. Очите, проницателни, черни и големи, едва забележимо полегати, бледи под ясно очертани дъговидни вежди. Бузите без да придават на жената вид на мъртвец, макар че скулите бяха високи и издадени, рязко хлътваха към тънките устни, криещи мека сила. Лицето издаваше слаби следи от монголска кръв, говореше за връщане, след многовековни лъкатушения, към белезите на праотците. Това впечатление се засилваше от изящния орлов нос с тънки, трептящи ноздри и от общия вид на орлова необузданост, която изглежда характеризираше не само лицето, но и цялото същество на жената. Тя беше действително от татарски тип, видоизменен в посока към съвършенство, а индианското племе можеше да се гордее, че е способно да даде живот на такова неповторимо тяло веднъж в двадесетина поколения.
С дълги, силни удари на веслата момичето в единодействие с мъжа внезапно завъртя малката лодка срещу течението и внимателно я докара до брега. Само за миг, нарамила бут от току-що убит лос, тя изкачи възвишението на брега. Мъжът я последва и двамата заедно с едно рязко движение издърпаха лодката нагоре. Кучетата се струпаха около тях в скимтяща маса, момичето се наведе да ги погали, а погледът на мъжа падна върху госпожа Сейтър, която беше станала. Той се втренчи, потърка несъзнателно очите си, сякаш зрението му го лъжеше и отново вдигна поглед.