— Карин — каза той просто, приближи и протегна ръка. — За момент помислих, че сънувам. Бях за известно време заслепен от снежна виелица тази пролет и оттогава понякога очите ми изневеряват.
Госпожа Сейтър, в чието лице бе нахлула още кръв и чието сърце биеше на болезнени тласъци, беше очаквала почти всичко, но не и тази спокойно протегната ръка. Все пак тя тактично се сдържа и сърдечно пое ръката му с двете свои.
— Знаеш ли, Дейв, често се канех да дойда и щях да дойда, само че… само че…
— Само че аз не те подсетих.
Дейвид Пейн се засмя и погледна индианката, която изчезна в бараката.
— О, разбирам, Дейв. И аз на твое място сигурно щях да направя същото. Но ето, аз дойдох.
— Тогава ела и до хижата да хапнеш — каза той приветливо, без да обърне внимание или без да забележи женствените нотки в гласа й, опита й да го предразположи. — Сигурно си уморена. По кой път дойде? Нагоре по реката ли? Значи си прекарала зимата в Досън или си пристигнала там по последния лед. Това твоят лагер ли е?
Той погледна обкръжилите запаления под открито небе огън уоуадеигз, дръпна вратата и я покани да влезе.
— Дойдох по леда от Съркъл Сити през миналата зима — продължи той. — Установих се тук за някое време. Търся злато в река Хендерсън. Ако не намеря, през есента ще си опитам щастието на река Стюърд.
— Не си се променил много, нали? — запита тя без връзка. Мъчеше се да постави разговора на по-лична основа.
— Поотслабнал съм, може би мускулите са позаякнали. Това ли искаше да кажеш?
Но тя сви рамене и се вгледа под слабата светлина в индианката, която бе запалила огъня и пържеше големи късове лосово месо заедно с тънки резенчета сланина.
— Дълго ли стоя в Досън?
Мъжът дялаше груба дръжка за брадва от брезов клон, въпроса зададе, без да вдигне глава.
— Няколко дена — отговори тя, като следеше с очи момичето и едва надаваше ухо към него. — Какво каза? В Досън ли? Цял месец фактически, измъкнах се оттам с удоволствие. Арктическият мъж е, знаеш, първичен и някак изнурително ожесточен в чувствата си.
— Няма как иначе, щом е насаме с природата. Условностите оставя в къщи, заедно с пружинения креват. Но ти добре си избрала времето за обратния път. Ще си вън от тези места преди сезона на комарите, а това е благодат, която с твоята липса на опит едва ли можеш да оцениш.
— Сигурно. Но разкажи ми за себе си, за живота си. Какви са съседите ти? Имаш ли изобщо съседи?
Докато задаваше въпросите, наблюдаваше как момичето мели кафе върху парче, откъснато от чувал за брашно и поставено върху каменната плоча на огнището. С усърдие и умение, които показваха, че нервите й са толкова първобитни, колкото и използуваният метод, тя мачкаше едно по едно зърната с тежък къс кварц. Дейвид Пейн забеляза погледа на гостенката и устните му се опънаха в лека усмивка.
— Имах няколко — отговори той. — Момчета от Мисури, единдвама корнуолци. Но те слязоха долу в Елдорадо. Сега работят срещу надници, за да спечелят пари и започнат свой
участък.
Госпожа Сейтър хвърли върху момичето замислен поглед.
— Но, разбира се, наоколо има много индианци.
— Всички са отишли в Досън твърде отдавна. По тия места няма нито един туземец, освен ето Уинапи, но тя е от племето койокук — на около хиляда мили надолу по реката.
Госпожа Сейтър изведнъж се почувствува без сили. Макар и усмивката на вежлив интерес да не изчезна от устата й, лицето на мъжа сякаш изведнъж се отдръпна много далеч, а редовете греди на хижата се завъртяха като пияни. Обаче я поканиха да седне на масата и по време на яденето тя отново намери мястото си във времето и пространството. Говори малко, и то главно за местата и за времето, а мъжът надълго и нашироко описва разликата между плитките летни изкопи в Долния район и дълбоките зимни изкопи в Горния район.
— Не си ме питал защо дойдох в Севера? — каза тя — Сигурно знаеш. — Бяха станали от масата и Дейвид Пейн отново се беше заловил с дръжката за брадва. — Получи ли писмото ми?
— Кое? Някое от последните ли? Не, струва ми се. Най-вероятно то е на път някъде в района на река Брезова или е в хижата на някой търговец по Долната река. Тук пощата е позорно неуредена. Никакъв ред, никаква система, никакво…
— Не бъди от дърво, Дейв! Помогни ми! — Този път тя говореше рязко, обсебвайки власт, основаваща се върху миналото. — Защо не попиташ за мен? За хората, които познавахме на времето? Не се ли интересуваш повече от света? Знаеш ли, че мъжът ми почина?