— Наистина ли! Моите съболезнования. Преди колко
време?…
— Дейвид! — Тя беше готова да се разплаче от раздразнение, но упрекът, който вложи в гласа си, я облегчи. — Получи ли поне някое от писмата ми? Не може да не си получил нито едно, макар че нито веднъж не отговори.
— Е, не съм получил последното, в което очевидно съобщаваш за смъртта на мъжа си. Навярно и други са се залутали. Но някои получих. Аз… хм!… четях ги на глас на Уинапи като предупреждение… така де… така да се каже, исках да донеса до съзнанието й колко са греховни белите й сестри. И аз… хм… мисля, че те й подействуваха добре. Ти не мислиш ли?
Тя пренебрегна жлъчния намек и продължи:
— В последното писмо, което не си получил, аз ти пишех, както се досещаш, за смъртта на полковник Сейтър. Това беше преди година. Пишех също, че ако не дойдеш при мен, аз ще дойда при теб. И както често обещавах, ето дойдох.
— Не знам никакво обещание.
— Как и от предишните писма ли?
— Да, обещаваше, но тъй като аз нито съм те питал, нито съм ти отговарял, обещанието не бе ратифицирано. Така че не знам за такова обещание. Но знам едно друго, което и ти, може би, ще си спомниш. Беше много отдавна… — Той пусна на пода дръжката за брадва и вдигна глава. — Беше толкова отдавна, но все пак си спомням ясно деня, времето, всяка подробност. Бяхме в розова градина, ти и аз… в розовата градина на майка ти. Всичко живо напълваше, цъфтеше, жизнените сокове на пролетта бяха и в кръвта ни. Аз те притеглих… това беше за пръв път… и те целунах по устните. Не помниш ли?
— Недей за това, Дейв! Недей! Срам ме е от всяка дума, която ще кажеш. Колко пъти съм плакала! Само ако знаеш как съм страдала…
— Ти ми обеща тогава… и още хиляди пъти през чудните следващи дни. Всеки поглед на очите ти, всеки допир на ръката ти, всяка сричка, която се откъсваше от устните ти, беше обещание. И после… Как да го кажа?… Появи се един мъж. Беше стар… толкова стар, че можеше да ти бъде баща. .. Не беше и хубав, но — както се казва — ръцете му бяха чисти. Не беше правил нищо нередно, спазвал беше буквата на закона, беше почтен. Освен това — и по същество — той имаше няколко жалки мини… фактически двадесетина… няма значение… Имаше и цели мили земя, кроеше сделки, играеше си с акции. Той…
— Но имаше и друго — прекъсна го тя. — Казвала съм ти. Принуда… парични въпроси… нужда… роднините ми… неприятности. Ти разбираше цялото гнусно положение. Не можех да направя нищо. То не стана по моя воля. Бях пожертвувана или аз се пожертвувах — както искаш. Но, господи! Дейв, та аз бях принудена да се откажа от теб. Ти никога не си бил справедлив към мен. Помисли само какво съм преживяла!
— Не беше по твоя воля ли? Принуда? Под това небе не съществува нищо, което може да те принуди да влезеш в леглото на този или онзи.
— Не съм преставала да те обичам.
— Не бях привикнал към твоята мярка за любов. И сега не съм привикнал. Не те разбирам.
— Но сега, сега?
— Говорехме за този човек, когото ти намери за уместно да приемеш като свой мъж. Що за човек беше той? С какво омая душата ти? Какви толкова огромни добродетели имаше? Вярно, той умееше да хваща в златни клещи… всемогъщи златни клещи. Познаваше курсовете. Беше изкусен с процентите. Имаше ограничен ум и превъзходно умение да преценява низките страсти, което му помагаше да пренася в джоба си парите на този, и на онзи, и на третия. А законът се усмихваше. А щом законът не осъждаше, християнският морал одобряваше. По обществени стандарти той не беше лош човек. Но по твоите стандарти, Карин, по моите, по нашите стандарти от розовата градина, какъв човек беше той?
— Не забравяй, той е мъртъв.
— Това не променя факта. Какъв беше той? Голямо, грубо, материалистично същество, глухо за песни, сляпо за красота, мъртво за душевните стойности. Беше тлъст от мързел, с увиснали бузи, шкембето му показваше колко е лаком…
— Но той е мъртъв. А ние съществуваме сега. Сега! Сега! Не чуваш ли? Прав си, бях невярна. Прегреших. Добре. Но не трябва ли и ти да кажеш рессау!1? Ако аз не устоях на обещанието си, ти устоя ли? Любовта ти към розовата градина щеше да остане завинаги, поне така казваше. Къде е тя сега?
— Тук е! И сега! — възкликна той и възбудено удари със свит юмрук гърдите си. — Винаги е била тук!
— Любовта ти беше велика любов, най-великата, която може да съществува — продължи тя. — Поне така казваше в розовата градина. Нима тя все пак не е достатъчно благородна, достатъчно силна, за да ми простиш сега, когато плача тук в краката ти?
Мъжът се поколеба. Устата му се отвори, на устните му напираха неизречени думи. Тя го беше принудила да разголи сърцето си и да каже гласно неща, които беше крил и от себе си. А тя беше и красива, изправена във величието на страстта, навяваща стари асоциации, напомняща по-топъл живот. Той обърна глава, за да не я гледа, но тя се отмести настрани и се изправи пред погледа му.