— Погледни ме, Дейв! Погледни ме! Аз съм същата в края на краищата. И ти си същият, стига да поискаш да разбереш. Ти не си се променил.
Ръката на Карин се отпусна на рамото му, а неговата беше почти обгърнала неловко нейното тяло, когато острото пращене на запалена клечка кибрит го сепна и той се овладя.
——
1 рессау! — Б. пр.
(лат.) — признаване на грях, буквално „аз прегреших“.
Уинапи, чужда на сцената, палеше трудно разгарящия се фитил на фенер. Тя се открояваше релефно на напълно черния фон. Осветена от внезапно разгорелия се пламък, бронзовата й красота засия в пищни златни оттенъци.
— Виждаш, невъзможно е — изпъшка той и леко избута русата жена надалеч от себе си. — Невъзможно е! — повтори той. — Невъзможно е!
— Не съм момиче, Дейв, нямам момичешки илюзии — каза тя меко, макар и да не смееше да приближи отново до него. — Като жена аз те разбирам. Мъжете са си мъже. Това е обичайно по тези места. Не се шокирам. Досетих се от самото начало. Но… това е само местен брак, нали?… Не е истински брак?
— Такива въпроси в Аляска не задаваме — каза той безсилно.
— Знам, но…
— Е да, само местен брак… нищо повече.
— Деца няма?
— Няма.
— Нито…
— Не, не, няма… но не е възможно.
— Възможно е. — Тя отново приближи до него, ръката й докосваше леко, галещо обгорялата му от слънцето китка. — Добре познавам тукашните обичаи. Мъжете го правят редовно. Те не искат да останат тук, затворени за света, до края на дните си. Затова поръчват от Тихоокеанската компания провизии за една година, дават на ръка и малко пари и момичето остава доволно. А като изтече малко време, някой мъж… — Тя сви рамене. — Така ще направим и с това момиче. От компанията ще поръчаме за нея провизии не за една година, а за цял живот. Какво е била тя, когато ти си я намерил? Дивачка, яла е сурово месо. Риба през лятото, лосово месо през зимата, яла е, когато има, гладувала е, когато няма. Ако не си бил ти, тя е щяла да си остане такава. Станала е по-щастлива с идването ти. След заминаването ти, щом й е осигурен живот на сравнителен разкош, няма ли да е по-щастлива, отколкото ако хи изобщо не беше се появявал?
— Не, не — възрази той. — Не е вярно.
— Слушай, Дейв, трябва да разбереш. Тя не е за теб. Липсва расовото сродство. Тя е туземка, излязла е от земята, но останала близо до земята и не е по силите й да се откъсне от земята. Родена дивачка, тя ще умре дивачка. Но ние — ти и аз — от господствуващата, развита раса… солта на земята, господарите на земята. Ние сме един за друг. Висшият зов е зовът на породата, а ние сме от една порода. И разумът, и чувствата го диктуват. Самите ти инстинкти го налагат. Не можеш да отречеш. Не можеш да избягаш в поколенията преди теб. Твоят ред е оцелял през хиляди векове, през стотици хиляди векове и не бива да прекъсне с теб. Не може. Родословието ти не позволява. Инстинктът е по-силен от волята. Расата е по-могъща от теб. Хайде, Дейв, да вървим! Още сме млади, животът е хубав. Хайде!
Вниманието на мъжа се насочи към Уинапи, която излизаше от хижата, за да нахрани кучетата. Той клатеше глава и безсилно повтаряше казаното. Но ръката на Карин се плъзна около шията му, бузата й се долепи до неговата. В съзнанието му изведнъж изплуваха картини от суровия му живот напразната борба с безмилостни сили, мрачните години на студ и глад, острите, разтърсващи сблъсквания със стихиите, болезнената пустота, която животинското му съществование не можеше да запълни. А тук, до него самата съблазън, нашепваща за по-светли, по-топли земи, за музика, светлина и радост, му напомни миналото. Той си го представи несъзнателно. В паметта му нахлуха лица, моменти от забравени сцени, спомени за весели часове, мелодии на песни и трели смях…
— Хайде, Дейв, хайде. Имам и за двамата. Пътят е лек. — Тя огледа жалко обзаведената хижа. — Имам и за двамата. Светът е в краката ни, всички радости са за нас. Хайде, хайде!
Тя беше в ръцете му, тръпнеща, той я притисна силно към себе си. Изправи се… Обаче ръмженето на гладни кучета и пронизителните викове на Уинапи, която въдворяваше мир между враждуващите, проникнаха до ушите му. В съзнанието му проблясна друга сцена. Битка в гората… гризли без козина на муцуната, със счупен крак, ужасяваща… ръмженето на кучетата и пронизителните викове на Уинапи, която ги насъскваше да нападнат… сам той в центъра на схватката, задъхан, едва поемащ въздух, мъчещ се да забави червената смърт… кучета с пречупени гръбнаци и изтърбушени кореми вият в безсилна мъка и цапат снега… девствената белота стана алена от кръвта на човека и животните… мечката, свирепа, неудържима, лежи на задни крака, мачка, хруска, добира се до сърцевината на живота му… и Уинапи, най-сетне попаднала в разгара на тази ужасяваща бъркотия, с разпилени коси, с пламнали очи, олицетворение на самата ярост, размахва отново и отново дългия ловджийски нож…