По челото му изби пот. Той отблъсна прилепналата до него жена и олюлявайки се, отиде до стената. А тя, разбрала, че е дошъл моментът, но не е в състояние да се досети какво става вътре в него, почувствува как й се изплъзва всичко, което беше спечелила.
— Дейв! Дейв! — възкликна тя. — Няма да се откажа от теб! Няма да се откажа от теб! Ако не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана. Ще остана с теб. За мен светът значи по-малко, отколкото ти. Ще ти стана жена на Севера. Ще ти готвя храна, ще храня кучетата, ще ти отварям пъртина, ще греба заедно с теб. Мога да правя всичко това. Повярвай, силна съм.
Той не се съмняваше, тя беше пред очите му, но я държеше далеч от себе си. Лицето му беше станало неприветливо и сиво, а топлината изчезна от очите му.
— Ще платя на Пиер и лодкарите и ще ги пусна да си вървят. Ще остана с теб… със или без поп, със или без благословия. Ще вървя с теб навсякъде! Дейв! Дейв! Послушай ме! Казваш, в миналото съм постъпила с теб несправедливо — дай ми да поправя стореното, дай ми да изкупя вината си. Ако преди мярката ми за любов е била невярна, дай ми да покажа, че сега не е.
Тя падна на пода, обви с ръце коленете му, зарида.
— А ти ме обичаш. Ти ме обичаш. Помисли! Дългите години, когато съм чакала, страдала! Ти не можеш да знаеш! Той се наведе и я вдигна на крака.
— Слушай! — заповяда той, отвори вратата и я избута, почти изнесе навън. — Това не може да стане. Трябва да се съобразяваме не само със себе си. Трябва да си отидеш. Пожелавам ти благополучно пътуване. След шейсетата миля пътят ще стане по-труден, но в света няма по-добри лодкари от твоите и ще успееш да преминеш. Ще ми кажеш ли сбогом?
Тя вече се владееше, изгледа го безнадеждно.
— Ако… ако… ако Уинапи внезапно…
Гласът й трепна и тя спря. Но той схвана неизречената мисъл и й отговори:
— Да. — После, поразен от чудовищността на предположението: — Не може и да се мисли. Няма никаква вероятност. Не бива да се хранят и илюзии.
— Целуни ме — прошепна тя, лицето й светна. После се обърна и отдалечи.
— Разтуряй лагера, Пиер! — нареди тя на лодкаря, който единствен бе останал буден да я чака. — Трябва да тръгваме.
В светлината на огъня острите му очи видяха на лицето й мъката, но той прие необичайната заповед, като че тя беше най-естественото нещо на света.
— Ош, мадам — съгласи се той. — Къде? Досън?
— Не — отговори тя сякаш без усилие. — Нагоре. Навън. Към Даони.
Той се нахвърли върху спящите уоуадеигз, започна да ги издърпва със сумтене изпод одеялата, впрегна ги в работа, а гласът му, трептящ от напрежение, кънтеше пронизително над Целия лагер. В миг малката палатка на госпожа Сейтър беше съборена, тенджери и тигани — събрани, одеялата — навити На рола и хората се заклатушкаха под товарите към лодката.
Тук на брега госпожа Сейтър почака да натоварят багажа както трябва и да подготвят гнездото й.
— Ние влачи до начало остров — обясни Пиер, докато размотаваше дългото въже за теглене на лодката. — После ние вземе заден канал, там вода не бързо и аз мисли ние пътува добре.
Някакво тътрене и шум от крачки в миналогодишната трева не избягна от бързото му ухо и той обърна глава. Индианката, обкръжена от наежени кучета вълча порода, приближаваше към тях. Госпожа Сейтър забеляза, че лицето й, което бе апатично, докато траеше сцената в бараката, сега пламтеше гневно.
— Какво направи ти на мой мъж? — рязко попита индианката госпожа Сейтър. — Той легна в нар и той има лош вид всичко време. Аз казвам: „Какво има, Дейв? Ти болен?“ Но той казва нищо. След това той казва: „Бъди добро момиче, Уинапи, остави ме. Скоро ще ми мине.“ Какво направи на мой
мъж? Ти лоша жена.
Госпожа Сейтър изгледа любопитно дивачката, която разделяше живота на този мъж, докато тя си отиваше сама в нощния мрак.
— Аз мисля ти лоша жена — повтори Уинапи с бавната методичност на човек, който търси непознати думи в чужд език. — Аз мисля ти по-хубаво върви си, недей идва никак повече. А? Какво ти мисли? Аз има един мъж. Аз индианско момиче. Ти американска жена. Ти хубава. Ти намери много мъж. Твои очи сини като небе. Твоя кожа така бяла, така мека.
Тя невъзмутимо протегна кафявия си показалец и натисна меката буза на другата жена. И за чест на Карин Сейтър тя дори не трепна. Пиер се поколеба, готов да се приближи, но тя му направи жест да се отстрани, макар и сърцето й да се изпълни с тайна благодарност.