— Нищо, Пиер — каза тя. — Моля те, иди настрана. Той почтително се оттегли, за да не чува и роптаейки на ум, започна да измерва разстоянието в скокове.
— Той бяло, той меко — като бебе.
Уинапи докосна и другата буза и дръпна ръката си.
— Скоро идва комар. Кожа стане на петна, стане боли. Той издуе, о, много голям. Той боли, о, много. Много комар, много петно. Аз мисля ти върви си, преди да идва комар. Там — тя посочи надолу по течението — ти отива Санмайкъл. Там — посочи нагоре — ти отива Дайн. Най-хубаво ти отива Дайн. Сбогом.
Тогава госпожа Сейтър направи нещо, което много учуди Пиер. Тя прегърна индианката, целуна я и избухна в сълзи
— Бъди добра към него! — каза тя. — Бъди добра.
После тя се свлече по стръмния бряг, извика нагоре „Сбогом“ и се отпусна в средата на лодката. Пиер я последва и отвърза лодката. Той нагласи веслото за управление и даде знак. Льогоар подхвана стара френска песен. Мъжете, наредени в редица, подобни на духове в мъглявата светлина на звездите, наведоха гърбове над въжето, веслото зацепи остро черното течение и лодката изчезна в нощта.