- Сибир - промълви Алек. Усети думата като бучка лед в устата си, студена като мрачната пустош, над която летяха.
- Ще стигнем в Сибир най-рано утре - отвърна Дилан, докато закусваше - и ще летим поне седмица над него. Русия е огромна.
- И студена - добави Нюкърк. Той стоеше до Алек на прозореца в стаята на курсантите, стиснал с две ръце чашата с горещ чай.
- Студена - повтори Боврил. Съществото стисна рамото на Алек и потрепера.
Беше още началото на октомври и все още не бе завалял сняг. Небето обаче изглеждаше мрачно, макар да нямаше облаци, които да загрозяват ледената му синева. По прозореца се бе образувал скреж, свидетелство за мразовитата нощ.
„Цяла седмица над тази пустош“, помисли си Алек. Далеч от Европа, от войната. От съдбата му. „Левиатан“ продължаваше да лети на изток, вероятно към Японската империя, макар никой да не искаше да потвърди дестинацията им. Макар да бе помогнал на британците в Истанбул, екипажът на кораба все още възприемаше Алек и хората му като затворници. Той бе Машинистки принц, а те бяха Дарвинисти. Великата война между двете технологии продължаваше да се разраства и това издигаше невидима преграда между тях.
- На север е още по-студено - добави Дилан с пълна уста, - трябва да си изядеш картофите. Те ще ти държат топло.
- Но ние вече сме на север от Токио - каза Алек, - защо се отклоняваме от маршрута?
- Летим накъдето трябва - отговори Дилан. - Господин Ригби изготви широк кръгов маршрут миналата седмица, който ще ни изведе до Омск.
- Широк кръгов маршрут?
- Това е навигаторски израз - обясни Нюкърк и дъхна върху стъклото на прозореца, след което нарисува с пръст тъжна усмивка. - Земята е кръгла, но хартията е плоска, нали? Затова един курс направо изглежда изкривен, когато го нарисуваш на картата. Винаги се озоваваш по на север, отколкото си мислиш.
- Освен ако не си от другата страна на екватора - добави Дилан, - тогава е обратното.
Боврил се изкикоти, като че ли широките кръгови маршрути бяха нещо забавно. Алек обаче не бе разбрал нито дума.
В интерес на истината, не беше и очаквал да разбере.
Бе влудяващо. Само допреди две седмици беше участвал в революцията срещу турския султан, властелин на Османската империя. Бунтовниците с радост се бяха възползвали от съветите на Алек, от уменията му на пилот... и бяха спечелили.
Но тук, на борда на „Левиатан“, той беше излишен -загуба на водород, както се изразяваха в екипажа за ненужните вещи. Можеше и да прекарва дните си с Дилан и Нюкърк, но не бе курсант. Не можеше да разчете секстант*, да върже морски възел или да изчисли височината, на която се намираше корабът.
Най-лошото бе, че нямаше повече работа в двигателния отсек. Докато беше планирал революцията в Истанбул, Дарвинистките инженери бяха научили достатъчно за Машинистките технологии. Вече не викаха Клоп и Хофман на помощ за двигателите. Нямаха нужда от преводач.
От първия път, когато стъпи на борда на кораба, Алек бе мечтал да служи в „Левиатан“. Но нищо от това, което той умееше - пилотирането на самоход, фехтовката, знаенето на шест езика и това, че е внук на императори, - не му вършеше работа. Вероятно им беше по-полезен като млад принц, минал от другата страна на барикадата, отколкото като член на екипажа.
Сякаш всички се мъчеха да му докажат, че е загуба на водород. И тогава Алек си спомни нещо, което баща му беше казал - единственият начин да излекуваш невежеството си е да си го признаеш.
Той си пое дълбоко въздух.
- Наясно съм, че земята е кръгла, господин Нюкърк. Но все още не мога да разбера смисъла на широкия кръгов маршрут.
- Лесно е да се разбере, ако имаш глобус пред себе си -отвърна Дилан и избута чинията си настрана. - Има един в навигационната зала. Някой път ще се промъкнем там, когато няма офицери.
- Така ще е най-разумно. - Алек се обърна към прозореца и стисна ръце зад гърба си.
- Няма от какво да се срамувате, принц Александър -каза Нюкърк, - и аз самият не мога да изчисля маршрут като хората. Само господин Шарп се оправя. Той знае всичко за секстантите още отпреди да се качи на кораба.
- Не всички сме с късмета да имаме въздухоплавател за баща - отговори Алек.
- Баща? - намръщи се Нюкърк и се извърна от прозореца, - не беше ли вуйчо, господин Шарп?
Боврил изписука предупредително и заби малките си нокти в рамото на Алек. Дилан не отвърна. Той рядко говореше за баща си, който бе изгорял жив пред очите му.
Това все още тормозеше момчето. Огънят бе единственото нещо, от което се страхуваше.
Алек изруга наум, че се прояви като Dummkopf. Защо ли изобщо бе споменал за бащата на Дилан? Нима завиждаше на момчето, което сякаш умееше всичко?