- Но този изследовател - намръщи се Алек - няма ли да се чуди къде е?
- Тъкмо ще е забавно да го гледам как се гърчи - усмихна се доктор Барлоу, докато излизаше.
Скоро след това Алек се отправи към каютата си. Искаше да поспи поне час, преди да стигнат до целта си. Трябваше да отиде при граф Волгер, разбира се, но бе твърде уморен, за да издържи на разпита, който го очакваше при благородника. Затова когато стигна стаята си, Алек извика един вестоносен гущер. Когато зверчето се появи, момчето каза:
- Граф Волгер, след около час ще постигнем целта си. Нямам идея каква е тя. В склада има някакво Машинистко изобретение. Ще ви разкажа повече, когато се наспя. Край.
Алек се усмихна, когато зверчето се скри в тръбата си. Никога преди не бе изпращал вестоносен гущер на Волгер. Време беше обаче благородникът да приеме зверчетата като част от живота си на борда на „Левиатан“.
Алек легна в леглото си без дори да си свали ботушите. Очите му се затвориха, но той още виждаше стъклените тръби и лъскавите метални части на тайнственото устройство. Умореният му мозък започна да ги сглобява наум, да върти винтовете, да мери с шублер.
Той изпъшка. Искаше мислите му да се успокоят и да заспи. Механичната загадка обаче бе завладяла ума му. Това може би доказваше, че е Машинист по сърце и никога няма да намери мястото си на борда на Дарвинисткия кораб.
Алек стана и свали якето си. В джоба му имаше нещо голямо. Разбира се. Вестника, който бе взел от Волгер.
Той го извади и го разгърна до фотографията на Дилан. При цялото вълнение от странното устройство бе забравил да го покаже на момчето. Алек се облегна назад и зачете статията с уморени очи.
Беше ужасна, преувеличена и жълта като материалите, които Малоун бе публикувал за него. Но бе хубаво да прочете нещо за подвизите на някой друг.
Какво ли разрушение щеше да настане, ако дръзкият курсант не беше действал с такава бързина? Храбростта със сигурност бе в кръвта му, бидейки племенник на Артемис Шарп, загинал в ужасен взрив само преди няколко години.
Алек отново потрепера. Пак споменаваха бащата на Дилан. Беше странно, че непрекъснато говорят за този човек. Дали тук не се криеше семейната тайна?
Поклати глава и остави вестника на пода. Дилан щеше да му разкрие тайната си, когато е готов. Освен това не бе спал цяла нощ. Той се отпусна и отново затвори очи. Корабът скоро щеше да стигне целта си.
Умът му обаче отказа да заспи. Дилан често бе на ръба да му разкрие нещо важно. Но всеки път се отдръпваше. Каквито и обещания да правеше Алек, колкото и много от собствените си тайни да разкриеше на Дилан, момчето му нямаше доверие.
Може би никога нямаше да му има. Може би не можеше да вярва на един принц, имперски престолонаследник, загуба на водород, какъвто беше Алек.
Вероятно бе това.
Алек дълго стоя буден в леглото, но накрая все пак заспа.
Нюкърк ги забеляза пръв.
Той стоеше в камшичето на Хъкслито, на около 300 метра над „Левиатан“ в студеното бяло небе. Пилотският му костюм бе натъпкан със стари парцали, за да не замръзне, а това правеше ръцете и краката му да изглеждат огромни като на плашило, което размахва сигнални флагове... Д-Ъ-Р-В-Е-Т-А-П-А-Д-Н-АЛ-И-П-Р-Е-Д-Н-А-С
Дерин свали бинокъла.
- Разбрахте ли това, господин Ригби?
- Да - отвърна боцманът, - но не мога да схвана какво иска да каже.
- Д-Ъ-Р-В-Е-Т-А - обади се Боврил от рамото й. Зверчето можеше да разчита флаговете не по-зле от кой да е член на екипажа, но не можеше да свързва буквите в думи. Още не.
- Може би е видял сечище. Да отида ли на носа да погледна, сър?
Господин Ригби кимна, след което даде знак на мъжа на лебедката да даде повече височина на Нюкърк. Дерин тръгна напред, като си проправи път през колонията флашетни прилепи, пръснали се по главата на огромния летящ кит.
- Д-О-Л-У- обади се Боврил.
- Да, зверче, това означава „долу“.
Боврил повтори думата, след което потрепера на студа. Дерин също го усещаше, особено като се има предвид, че предната нощ не бе спала. Да го вземат дяволите Алек и неговите машинарии. Бяха прекарали шестнайсет часа в сглобяване на загадъчната машина и все още нямаха представа за какво служи! Пълна загуба на време и въпреки това Алек не бе изглеждал толкова щастлив от завръщането си на „Левиатан“ насам. Електрическите и механичните части бяха голямата любов на момчето, дори да твърдеше, че обича кораба. Точно като Дерин, която бе изкарала цял месец в Истанбул, чувствайки се не на място сред самоходите и парните тръби. Може би Машинистите и Дарвинистите винаги щяха да воюват. Поне в сърцата си.