- Това ли са всички? Трудно ще се издигнем с толкова много хора.
- Знам. Пристигнах тук с въздушен кораб.
- Имате предвид скелета на звяра? Какво му се е случило?
- Нахранихме мечките с него, господин Шарп.
-Какво сте направили?! - Дерин отстъпи крачка назад.
- Докато планираха експедицията, царските съветници не прецениха колко пуста е тази местност. Нямахме припаси, а мечките в товарния влак огладняха. Бях твърде близо до пробив, за да изоставя проекта.
Той завъртя бастуна си.
- Макар че ако знаех, че към нас приближават британци, може би щях да взема друго решение.
Дерин поклати глава. Не можеше да повярва. Как бе могъл да стори такова нещо? Нима царят се беше осмелил да прати британски спасители по дирите на луд, нахранил мечките със собствения си кораб?
- Простете, сър, но кой по дяволите сте вие?
Мъжът изпъна рамене и протегна ръка с лек поклон:
- Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Никола Тесла. 1
„Левиатан“ бе на няколко километра, когато от отворите за бомби се изсипаха бали осолено говеждо на интервали от десет секунди. Олекнал, корабът започна полека-лека да набира височина.
- Хитро, наистина - призна господин Тесла. - Разбира се, ако бяхте докарали храната по-рано, аз все още щях да имам кораб.
Дерин го погледна накриво. Говореше спокойно за това, което е направил. Бе дал на мечките не само въздушния кораб, осъзна тя, но и конете, и мамотините, теглили товарния влак. И всичко това, за да остане още няколко седмици на това прокълнато място.
- Какво правихте тук, господин Тесла?
- Не е ли очевидно, момче? Изучавам феномена около нас.
- Разбрахте ли какво го е причинило?
- Винаги съм знаел. Интересуват ме резултатите.
Мъжът вдигна ръка.
- Засега трябва да запазя наученото в тайна. Но скоро светът ще узнае истината!
Очите му блестяха заканително. Когато Дерин отклони поглед към „Левиатан“, усети как я полазват тръпки.
Това, разбира се, бе същият господин Тесла, който бе измислил и ужасния гръмовержец - устройство, което пуска светкавици и на два пъти едва не бе унищожило „Левиатан“. Той бе Машинистки изследовател, създал повечето супероръжия на германците. И въпреки това царят го бе пуснал на свобода из Дарвинистка Русия.
Всичко това нямаше никакъв смисъл.
Сети се за тайнственото устройство, скрито на борда на „Левиатан“, и се запита защо този човек го беше искал тук. Едва ли бе, за да прогони мечките.
Двигателите на кораба смениха ръмженето си. Бомбардировката с говеждо бе приключила.
- Скоро ще дойдат - каза Дерин, - трябва да се отправим към сечището.
Господин Тесла размаха бастуна си и започна да говори нещо на руски. Група мъже влязоха в една от сградите и се върнаха натоварени с огромни пакети.
- Съжалявам, сър, но не може да вземете тези неща. И без това сме прекалено тежки.
- Няма да изоставя фотографиите и резултатите от проучванията си, младежо. Експедицията ми отне години подготовка!
- Но ако корабът не излети, всичко, така или иначе, ще бъде загубено. Заедно с нас!
- Ще трябва да се намери място. Другият вариант е да изоставите хората ми.
- Вие луд ли сте? - извика Дерин, след което поклати глава. - Вижте, сър, ако желаете, останете тук с фотографиите си. Сигурен съм, че мечките ще ги оценят. Тези хора обаче идват с мен. Без излишни тежести!
- Ще трябва да им го обясните лично - засмя се господин Тесла. - Добър ли е руският ви, господин Шарп?
- Направо е страхотен - излъга тя, след което се обърна към мъжете: - Някой от вас говори ли английски?
Те я загледаха объркано. Един изруга на английски, но след това сви рамене. Това явно изчерпваше речника му.
Дерин стисна зъби. Съжали, че Алек не е с нея. Умът му понякога бе като склад за непотребни вещи, но поне знаеше езици. А и този откачен изследовател може би щеше да послуша друг Машинист.
Тя отново погледна към мъжете. Някои от тях сигурно бяха служили на борда на мъртвия въздушен кораб. Все щяха да разбират нещо от тежести!
Нямаше обаче време да разиграва пантомима. Ревът на мечките се разнесе из пустошта между дърветата. Бяха намерили храната и битката за нея започваше.
- Размърдайте хората си, сър - каза Дерин. - Ще обсъдим това на борда на кораба.
Отне им няколко минути да стигнат края на горичката и още десет, за да намерят достатъчно широко поле, на което „Левиатан“ да може да кацне. Всъщност „поле“ бе силно казано. Просто посечените от разрушението дървета не бяха подредени толкова внимателно. Бяха събрани заедно като за игра на клечки. От стволовете им стърчаха назъбени трески.