Дерин мина по стволовете на повалените дървета. Надяваше се, че ще може да прецени разстоянието както трябва. След това махна на руснаците, все едно бе капитан на отбор по крикет, който подрежда полето. Скоро се бяха наредили в елипса, малко по-голяма от гондолата на кораба.
- Корабът е олекнал след изхвърлянето на говеждото -обясни тя на Тесла. - Обикновено капитанът би отпуснал малко водород, за да кацне, но не и ако иска отново да се издигне нависоко. Ще трябва да използваме въжета, за да издърпаме кораба надолу.
- Достатъчно ли сме? - повдигна вежда мъжът.
- Никакъв шанс. Малко да духне вятър, и ще литнем. Затова, когато спуснат въжетата, ще трябва да ги вържем за дърветата.
Тя посочи един паднал бор, широк като бъчва.
- Колкото по-големи са дърветата, толкова по-добре.
- Пак няма да имаме сили да издърпаме кораба надолу.
- Не. Но в самия кораб за тази цел има лебедки. Щом се сниши достатъчно, ще се качим на борда и ще срежем въжетата, а корабът ще се издигне отново, като тапа от шампанско.
Дерин млъкна н се заслуша. Ниско, гърлено ръмжене огласяше дърветата. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Мечките бяха съвсем близо, освен ако просто не й се причуваше.
- Ако чуете звук от клаксон да проехтява на два пъти, кажете на хората си да изхвърлят всичко през прозореца, включително безценните ви фотографии и образци. Освен ако не искате мечките да вечерят с нас!
Мъжът кимна и започна да реди инструкции на руски, като не спираше да размахва бастуна си. Дерин предположи, че не им превежда информацията за баласта, но не можеше да направи нищо. Тя извади късо въже и започна да го връзва така, че да може да се покатери по-високо.
Скоро корабът застана над тях. Двигателите не спираха да ръмжат, а от отвора на товарния отсек се спуснаха дебели кабели. Скоро се озоваха сред гора от въжета. Руснаците започнаха да ги връзват за дърветата. Дерин разпозна тези, които имат опит с въздухоплаването, по възлите им. Поне дузина от мъжете бяха от екипажа на падналия кораб. Те поне щяха да разберат, че мечките идват и че корабът не може да излети. Така изследователят щеше да се раздели с безценния си товар. А и никой истински въздухоплавател не би се поколебал да наруши заповедите на господин Тесла след стореното от него на бедния летящ кит.
Когато п последният руснак бе готов, Дерин извади сигналните флагове и ги размаха, за да даде знак, че е готова. Лебедките се завъртяха и въжетата се опънаха и заскърцаха.
Първоначално корабът сякаш изобщо не се движеше. Няколко от малките дървета обаче помръднаха. Дерин скочи към най-близкото и стъпи отгоре му, за да прибави тежестта си към неговата. Руснаците я разбраха и скоро върху всички мърдащи се дървета седяха мъже.
Господин Тесла наблюдаваше случващото се безстрастно, като че цялата операция беше някакъв експеримент, а не спасителна мисия.
Наближаваше пладне. Сянката на „Левиатан“ падна върху тях н със спускането на кораба започна да се разширява.
Дерин наостри уши отново и се разтревожи. Ревът на мечките в далечината бе заглъхнал. Нима бяха толкова далеч и вече не се чуваха? Или бяха изяли всичкото месо и сега тичаха към летящия кит?
- Големичък е вашият кораб - обади се господин Тесла, след което се намръщи. - „Левиатан“ ли се казва?
- Значи сте чували за нас!
- И още как. Бяхте...
Задуха силен вятър и дървото, на което седеше Дерин, полетя във въздуха, като събори господин Тесла на земята. „Левиатан“ се издигна на около шест метра и повлече малка група руснаци заедно с дърветата. Те обаче не паднаха. Когато вятърът утихна, корабът отново се снижи.
- Добре ли сте, сър? - попита Дерин.
- Прилично. - Господин Тесла изтупа прахта от палтото си. - Щом като корабът ви може да вдигне дървета, какво ви пречи моят багаж?
- Това беше заради вятъра. Бихте ли рискували живота си за следващ повей?
Дерин погледна нагоре. „Левиатан“ бе достатъчно близо, за да види как един от офицерите се навежда от прозореца на мостика. Размахваше сигнални флагове. М-Е-Ч-К-И-К-Ъ-М-В-А-С-П-Е-Т-М-И-Н-У-Т-И
- Ех дяволите - процеди Дерин.
О & О
Корабът бе на височина около десетина метра, когато Дерин забеляза първата бойна мечка. Тя бягаше сред дърветата, а дъхът й излизаше на пара в мразовития въздух. Не беше много голяма - раменете й се издигаха на около три метра височина. Може би другите й бяха попречили да хапне от месото.
Във всеки случай, изглеждате гладна.