- Дилан - обади се Алек, - тъй като сме сами...
Тя се обърна. Бе застанал близо до нея. Зелените му очи блестяха в тъмното. Най-трудно й беше да среща погледа му, когато е сериозен, но и този път се справи.
- Съжалявам, че споменах баща ти по-рано - каза той. -Знам, че това още те терзае.
Дерин въздъхна. Чудеше се дали да не му каже да не се притеснява. В действителност обаче би било опасно. Нюкърк се бе сетил за историята с вуйчото. Може би щеше да е по-лесно да каже истината на Алек или поне това,
което можеше.
- Няма за какво да се извиняваш - обясни тя, - но трябва да знаеш нещо. В нощта, когато ти казах за инцидента, не разкрих всичко.
- Какво имаш предвид?
- Артемис Шарп наистина ми е баща - отвърна Дерин, като внимателно подбираше думите си, - но всички във Въздушните сили мислят, че ми е вуйчо.
По изражението на Алек установи, че той не разбира нищо. Лъжите сами изскочиха от устата й.
- Когато се записах, батко ми Джаспърт вече служеше. Не можех да кажа, че сме братя.
Това бе пълна глупост, разбира се. В действителност Джаспърт просто бе разказал на останалите, че има по-малка сестра. Брат, появил се като от нищото, щеше да обърка всички.
- Затова се направихме на братовчеди.
- Братята не могат ли да служат заедно във вашата армия? - намръщи се Алек.
- Не и когато баща им е мъртъв. Виждаш ли, ние сме
единствените му деца. Ако загинем и двамата...
Тя сви рамене. Надяваше се да й повярва.
- А, ясно. Трябва да продължите семейното име. Умно. Затова и майка ти не е искала да се записваш, нали?
Дерин кимна мрачно, докато се питаше как успява винаги да се оплете в лъжите си.
- Не исках да те мамя. Но онази нощ помислих, че напускаш кораба завинаги. Затова ти казах истината, а не това, което казвах на другите.
- Истината? - изписка Боврил - Господин Шарп!
Алек вдигна ръка и докосна джоба на якето си. Дерин знаеше, че там е скрито писмото от папата, това, което можеше да го направи император.
- Не се безпокой, Дилан. Ще опазя тайните ти, така както ти опази моите.
Дерин простена. Чувстваше се ужасно заради него. Той не можеше да опази тайните й. Дори не знаеше най-голямата от тях!
Внезапно й се прииска да спре да лъже. Поне не за всичко..
- Почакай - каза тя, - наговорих ти куп глупости. Братята могат да служат заедно. Проблемът е друг.
- Глупости - повтори Боврил. Алек остана неподвижен. На лицето му се изписа загриженост.
- Не мога да ти кажа истинската причина - продължи Дерин.
- Защо?
- Защото...
Защото тя бе обикновено момиче, а той - принц. Защото щеше да избяга от нея.
- Защото ще помислиш лошо за мен.
Той остана загледан в нея, след това протегна ръка и я хвана за рамото.
- Ти си най-добрият войник, който някога съм срещал, Дилан. Момчето, което бих искал да бъда, ако не бях безполезен принц. Никога няма да си помисля лошо за теб.
Тя простена и извърна поглед. Припека й се да прозвучи аларма, да ги нападнат цепелини или да се озоват в гръмотевична буря.
Нещо. Каквото и да е. Стига да й позволеше да избяга от този разговор.
- Виж - каза Алек и свали ръката си, - дори ако семейството ти има някаква ужасна черна тайна, кой съм аз, че да те съдя? Моят прачичо се съюзи с хората, които убиха родителите ми!
Дерин не знаеше какво да отговори. Алек пак бе объркал всичко, разбира се. Не ставаше дума за семейни тайни. Тайната бе само нейна. Но той никога нямаше да се сети, ако не му кажеше истината.
А това тя не можеше да стори.
- Моля те, Алек. Не мога... освен това имам урок по фехтовка.
Алек се усмихна. Беше идеалният търпелив приятел.
- Когато поискаш, Дилан. Когато си готов. Повече няма да питам.
Тя кимна мълчаливо.
Докато се връщаха, не посмя да го погледне.
- Закуската ми доста се забави, не мислиш ли?
- Простете, графе - отвърна Дерин, докато оставяше подноса пред Волгер. Малко кафе се разсипа от чашката и покапа върху филията. - Ето я.
Графът повдигна вежда.
- Заедно с новите вестници - добави тя и ги измъкна под мишницата си. - Доктор Барлоу ги запази специално за вас. Нямам представа защо.
Волгер взе вестниците, после - навлажнената филия и я размаха.
- Изглеждаш в лошо настроение, господин Шарп.
- Доста съм зает - намръщи се Дерин. Тормозеше я това, че бе излъгала Алек, разбира се, но й бе по-лесно да обвинява графа.
- Нямам време за фехтовка днес.
- Жалко - отвърна той. - Справяш се добре.