- Най-богатият човек в Калифорния ми праща оръжия, а ти искаш да купиш мълчанието ми с троха злато!
- Какво искате тогава?
- Сеньор Хърст ми каза, че сте племенник на стария император Максимилиан - присви очи Виля.
- Не точно. Той ми е прачичо.
- Императорите са суетни и безполезни. Не ни трябват. Затова застреляхме нашия.
- Знам историята - преглътна Алек, - май не е било много тактично да поставим австриец на трона в Мексико.
- Беше обида. Но чичо ти бе храбрец. Пред дулата на пушките каза, че иска неговата кръв да е последната, която се лее в името на свободата.
Генерал Виля погледна към кървавия парцал в ръцете на доктор Асуела.
- Но уви, не стана така.
- Уви не - съгласи се Алек, - това се е случило преди петдесет години, нали?
- Si. И оттогава кървавият дъжд не спира да вали.
Виля подхвърли торбичката обратно на Алек, след което се обърна към Дерин:
- Пази тайната си, сестрице. Но следващия път внимавай със скоковете от кораба.
- Ще пробвам.
- И внимавай с малките принцове. Първият човек, когото гръмнах, бе богат като принц и си го получи заради честта на сестра ми.
Генерал Виля се изсмя неприятно.
- Но ти си войник, сеньорита Шарп. Можеш и сама да го застреляш, нали?
- Минавало ми е през ума - сви здравото сп рамо Дерин. - Друго обаче ми е по-интересно. След като мразите императорите, откъде докопахте тези самоходи?
- Кайзерът ни продава оръжия - отвърна генерал Виля и потупа маузера на колана си. - Понякога направо ги подарява, за да сме му приятели, когато янките влязат във войната. Ние обаче никога няма да му се поклоним.
- И правилно. От императорите полза няма - Дерин изпъна дясната си ръка към генерала. - Благодаря, че
опазихте тайната ми.
- За нищо, hermanita. - Генерал Виля стисна ръката й, след което внезапно скочи на крака и посегна към пистолета си. Над палатката бе надвиснала сянка.
Виля се протегна и отметна брезента, след което насочи дулото на оръжието си към грейналото небръснато лице на Еди Малоун.
- Дилан Шарп, Дерин Шарп! Естествено! Как не се сетих? Това обяснява всичко!
Мъжът потърка доволно ръце, след което протегна едната към Панчо Виля:
- Драго ми е да се запознаем. Еди Малоун, журналист от „Ню Йорк Свят“!
Раната по ръката на Дерин не се оказа чак толкова страшна. Единайсет прости шева, които почти не я сърбяха. Коляното обаче бе друго нещо.
Най-често болката бе силна и остра, все едно се е цапнала в рамката на желязното си легло. Друг път целият й крак пулсираше, както когато бе на дванайсет и растеше, ставайки по-висока от половината момчета в Глазгоу. Най-лошо обаче бе нощем, когато в коляното й сякаш имаше рояк пчели.
Това, последното, вероятно бе резултат от компреса на доктор Бъск. Не бе поставил синапени семена и овес, както правеха лелите й, а някакво странно животинче. Залепна за крака й със забити пипалца, с които лекуваше наранената плът. Хирургът не бе казал от какви генетични нишки е създадено зверчето, но то се хранеше с подсладена вода и малко слънце всеки ден. Явно бе нещо средно между растение и животно.
Каквото и да бе зверчето, то се дразнеше всеки път, щом Дерин мръднеше. Малко само да се отпуснеше на крака си, и създанието започваше гневно да жужи поне час. Да върви, бе истинско мъчение, а да се облича, й бе трудно. За това нямаше как да поиска помощ.
Ако не бе Алек, вероятно целият екипаж щеше да научи тайната й още през първия ден. Алек убеди генерал Виля да си мълчи, успя да придума офицерите да оставят Дерин в собствената й каюта, а не в лазарета, макар това да означаваше, че лично трябва да й носи храна от трапезарията. Алек бе този, който на практика я носеше до тъмните тоалетни няколко пъти на ден и я пазеше, застанал на няколко крачки настрана като истински джентълмен. И отново Алек й правеше компания, за да не полудее напълно.
Бе направил толкова много само н само тя да прекара последните сп няколко дни на борда на „Левиатан“ като истински въздухоплавател, а не като момиченце, наказано от началството.
Мръсникът Еди Малоун още не я бе издал на никого. След предателството на господин Хърст журналисти повече не бяха допускани до радиото на Тесла или вестоносните птици, а Малоун се страхуваше, че Адела Роджърс ще му отмъкне историята. Ню Йорк обаче бе само на два дни път. Щеше да изкара още два дни в униформа, а после тайната й щеше да бъде разкрита пред целия свят. Нямаше какво да го увърта - това бе последното й пътуване на борда на „Левиатан“.
Бе като да очакваш екзекуцията си. Всяка секунда течеше бавно и мъчително, но нощем едва ли не бе благодарна на жуженето, което й пречеше да спи. Така изкарваше още няколко часа, чувствайки вибрациите на кораба, вслушана в шепота на вятъра около гондолата.