- Да не искаш да кажеш, че Малоун е знаел името ми още тогава?
- Не, естествено. Беше направил обаче проучване за баща ти. Оттам разбрах, че след катастрофата му е оцеляла неговата дъщеря на име Дерин.
- Мда - въздъхна тя, - затова не разказах тази история на никой друг, освен на теб. II това ти стигна, за да се досетиш, че всъщност аз съм Дерин?
Алек погледна към перспикациуса.
- Имах малко помощ.
- Предател! - възмути се Дерин и тупна по леглото.
Боврил залитна и размаха лапи, като че ходи на въже.
След това се строполи в скута й.
- Оох! - изпъшкаха и двамата.
Алек дръпна зверчето настрана.
- Не ми каза обаче как Волгер е разбрал.
- От уроците по фехтовка, нали непрекъснато наместваше тялото ми - намръщи се Дерин, - а и веднъж му се развиках.
- Развикала му си се?
- Когато избяга в Истанбул, Волгер изглеждаше непоносимо доволен от себе си. Все едно се радва да се отърве от теб!
- Представям си - отвърна Алек, - но какво общо има това с факта, че си момиче?
- Ами аз... - Тя се загледа в стената. Това бе толкова унизително. - Притесних се за теб.
- Притеснила се - изкиска се Боврил.
Дерин си наложи да погледне към Алек. Той се бе ухилил до ушите.
- Не си искала да ми се случи нещо?
- Разбира се, че не, глупави ми принце. - Установи, че му се усмихва в отговор. Вярно, бе й тъжно, че напуска „Левиатан“, но поне можеше да разговяра с него открито. Какво ли щеше да бъде, когато целият свят научеше тайната й?
- Защо не останем в Ню Йорк? Двамата? - предложи плахо тя.
- Звучи чудесно.
Думите ускориха пулса на Дерин и зверчето на коляното й забръмча.
- Сериозно? Искаш да бъдем имигранти? Заедно?
- Не точно - разсмя се Алек и остави Боврил на прозореца. - Жалко обаче, че американците не обичат императорите.
- С оръжието на Тесла не ти трябва да си император, за да спреш войната!
- Да, но някой трябва да поведе хората ми след това -намръщи се той.
- Да, прав си - отвърна Дерин. Почувства се много глупаво.
Алек можеше и да се прави на въздухоплавател, но писмото на папата не напускаше джоба му. Той цял живот бе искал да наследи трона на баща си. Ако приятелството им прераснеше в нещо повече, нямаше да има шанса да го стори.
От друга страна, всеки път когато някой от тях паднеше -в снеговете на Алпите, в Истанбул, на гърба на „Левиатан“, в прашния каньон, - другият бе там, за да му подаде ръка. А и не можеше да си представи Алек с някаква нелепа коронка и скиптър!
- Права си, Дерин. Най-добре ще е да останем в Ню Йорк до края на войната.
Той се извърна от прозореца и се усмихна още по-широко.
- Може да останеш с мен п Волгер!
- Графът ще е във възторг от идеята.
- Не Волгер решава кои са съюзниците ми - погали Алек лориса по главата. - Ако зависеше от него, Боврил щеше да бъде удушен още след раждането си.
- Мръсник! - изписука зверчето.
Дерин се намръщи. Току-що Алек я бе сравнил с Боврил!
- Но дори не знаем къде ще живеем - продължи той. -Останало ми е съвсем малко злато, а господин Тесла е похарчил цялото си състояние, за да създаде Голиат. От друга страна, ще му е лесно да се напечели, след като докаже ефективността му.
- Несъмнено. Нима обаче искаш да зависиш от милосърдието на един луд изобретател?
- Милосърдието му? Глупости. Ще бъде като в Истанбул. Заедно ще се борим да оправим нещата!
Дерин кимна, макар да й бе ясно, че Алек си няма представа за какво говори. Бе изкарал целия си живот богат като Крез*******. Нямаше понятие как се изкарват пари.
Тогава обаче й хрумна нещо много по-лошо.
- Може и да не ме пуснат от кораба, Алек. Могат да ме върнат в Лондон на съд.
- Нарушила ли си някакви закони?
- Поне дузина, глупчо - завъртя очи тя. -Адмиралтейството няма да иска да раздува скандала, но могат да ме хвърлят в дранголника. Направят ли го, никога повече няма да се видим.
Алек млъкна за миг и я погледна съсредоточено.
Тя трябваше да отклони поглед.
- Трябва да вземеш Боврил със себе си. Той се излюпи при теб, а и няма да ме пуснат да държа зверче в затвора.
- Можеш да избягаш - отвърна Алек. - Щом аз успях, какво остава за теб!
- Алек - посочи тя към коляното си, - ще минат дни, преди да мога да вървя нормално, и седмици, преди да мога да се катеря.
- Ох - той седна внимателно в края на леглото, загледан в ранения й крак. - Какъв глупак съм само, как можах да забравя!