- Не - усмихна се тя, - всъщност да. Но не в лошия смисъл на думата. Ти просто си...
- Един безполезен принц.
Дерин поклати глава. Алек бе всичко друго, но не и безполезен.
- Сетих се! - възкликна той. - Ще кажа на капитана, че господин Тесла има нужда от помощта ти! Така ще им се наложи да те пуснат!
- Капитанът ще изчака инструкциите от Лондон. В наръчника по аеронавтика няма глави, посветени на момичета в панталони.
- Но какво, ако... - започна той, след което въздъхна.
- Мили ми принц Алек - засмя се тя, - не можеш да спасиш всички.
- Какво му е лошото да се опиташ да помогнеш на някого?
- Просто винаги... - Тя поклати глава. Нямаше нужда да му обяснява. Само щеше да го ядоса или по-лошо, натъжи. - Нищо.
- Господин Шарп - повдигна вежда Алек, - да не криете тайни от мен?
- Без тайни - изкикоти се Боврил.
- Глупаво обещание - изпъшка Дерин. Ето че стоеше в каютата си вече два дни, а в главата й се преплитаха какви ли не ужасяващи сценарии. Трябваше ли да споделя всичко с Алек?
- Господин Шарп? - настоя Боврил.
Дерин погледна кръвнишки зверчето, след което се обърна към Алек.
- Нещата, Ваше Височество, стоят така. Светът се разпадна със смъртта на родителите ти и продължава да гори. Сигурно това е ужасно за теб. Но според мен смесваш нещата.
- Какви неща?
- Твоят свят и този на останалите. - Дерин се протегна и стисна ръката му. - Онази нощ изгуби всичко. Дома, семейството. Вече дори не си истински Машинист. Но дори да спреш войната, нещата няма да се оправят, Алек. Дори с лудия учен да спасите цялата планета, пак ще ти трябва... нещо повече.
- Имам теб - отвърна той.
Тя преглътна. Надяваше се да говори сериозно.
- Дори ако ме напъхат обратно в пола?
- Разбира се - той я погледна внимателно, - само дето не мога да си го представя.
- Тогава не се и опитвай.
И двамата погледнаха към Боврил в очакване на мнението му Зверчето обаче само ги погледна с големите сп блестящи очички.
- Трябва да спра войната, Дерин - каза след малко Алек. - Тази мисъл е единственото, което ме крепи. Разбираш ли?
- Напълно - кимна тя.
- Но ще направя Каквото мога, за да не те вземат от мен. Тя си пое дълбоко въздух и потрепера, след което затвори очи.
- Обещаваш ли?
- Обещавам. Както каза в Токио, писано ни е да сме заедно.
На Дерин й се искаше да се съгласи, но му бе обещала да не го лъже, а не беше сигурна, че това е истина. Ако им бе писано да са заедно, защо той се бе родил принц, а тя обикновено момиче? А ако не беше, защо се чувстваше така?
Накрая обаче кимна. Можеше пък идиотският късмет на принца да проработи отново и да не я отведат в Лондон. И тогава щеше да остане до него.
Като съюзник и приятел.
******* Лидийски цар от VI в. пр. Хр., смятан за най-богатия човек на своето време. - Бел. ред.
о ТРИДЕСЕТ И ЕДНО о
Източният бряг на Съединените щати почти цял ден се забелязваше - с белите си брегове, сухи дървета, блата и ниски зелени хълмове, с няколко малки острови до Каролините. През последните над хиляда километра нищо не ги бе забавяло, а „Левиатан“ вече приближаваше целта си. Дерин можеше да чуе как екипажът започва работа по коридорите.
Шумът накара сърцето й да слезе в петите.
По-късно тази вечер Еди Малоун щеше да е в офиса на вестник „Ню Йорк Свят“, за да разкаже историята на Дерин Шарп, храброто момиче, успяло да заблуди целия Британски въздушен флот. Утре сутринта тайната й щеше да е разкрита на страниците на вестника, а вдругиден - и от останалите вестници на Америка.
Дерин упражняваше коляното си, като гледаше да не обръща внимание на жуженето, и се подготвяше да повърви с помощта на бастуна, който прекрасният майстор Клоп й бе направил. Бе изсечен от изкуствено дърво, но тежката дръжка бе Машинистка. Дерин нямаше представа дали капитанът ще я изхвърли зад борда, или ще я тикне в карцера, но не искаше да е съвсем безпомощна.
Някой потропа.
После вратата се отвори, преди Дерин да отговори. Появи се Изследователката с лориса си на рамо и Таса на каишка. Тилацинът притича до Дерин и зарови муцуна в дланта й.
- Добър ден, господин Шарп.
- Добър ден, госпожо - отвърна Дерин и вдигна бастуна си във въздуха. - Простете, че не ставам.
- Не се безпокой. Липсваш на Таса.
- А на вас, госпожо?
- Липсва ми това, че няма кой да разхожда Таса редовно -въздъхна доктор Барлоу. - Господин Нюкърк се оказа ненадежден.
- Съжалявам да го чуя, госпожо. Но сега той трябва да върши и моята работа.
Дерин се намръщи. И без това с кариерата й беше свършено. Може би бе време да престане да бъде мила.