Дерин затвори очи и изплю камъчето.
- Аз съм момиче.
Когато отвори очи, видя, че изражението по лицето на изследователката е останало непроменено.
- Така е - съгласи се тя.
- Нима... - зяпна Дерин - сте знаели?
- Не, нямах представа. Но съм обучена никога да не показвам изненадата си - въздъхна доктор Барлоу, след което се загледа в прозореца, - макар че това наистина ми дойде като гръм от ясно небе. Момиче, казвате! Напълно ли сте сигурна!
- Напълно - сви рамене Дерин.
- Това е изумително. II доста неочаквано, бих казала.
- Господин Шарп! - обади се Лорисът отново. Изглеждаше страшно доволен от себе си.
Дерин установи, че неудобството на изследователката й доставя удоволствие. Бе доста приятно да разкриеш такава тайна. Може би нямаше да е толкова ужасно, когато видеше изненаданите лица на екипажа. А и какво можеха да й сторят, ако бе в антуража на изследователката?
- И защо ви беше тази измама?
- За да летя, госпожо. И за да правя възли.
- Голям възел сте заплели, госпожице Шарп - изсумтя изследователката, - но може би оставате полезна. Зоологическото дружество понякога използва услугите на майстори на дегизировката. Смайващо е, че никой не е разбрал истината толкова време.
- За съжаление, това не е вярно - прокашля се Дерин. -Граф Волгер пръв научи истината, а по-късно това стори и момиче в Истанбул на име Лилит. След това Алек. После Панчо Виля и докторът му. А накрая и онзи мръсник Еди Малоун.
- Сигурна ли сте, че няма и още, млада госпожице? -оцъкли поглед доктор Барлоу. - Нима научавам последна?
- Това е бедата, госпожо. Скоро вестникът на Малоун - „Ню Йорк Свят“, ще го научи. Той смята да им разкрие истината още тази вечер.
- Е, сега я оплескахме - поклати глава доктор Барлоу. -Опасявам се, че ще трябва да оттегля предложението си.
- Как така? - Дерин се надигна.
- Станахте доста известна в някои среди, госпожице
Шарп. Помогнахте на революцията в Османската империя, което е голямо постижение дори за стандартите на Лондонското зоологическо дружество!
Доктор Барлоу въздъхна тежко.
- Когато новините за това каква сте наистина станат достояние на света, известността ви ще се превърне в скандал.
- Да - съгласи се Дерин, - за около седмица.
- Опасявам се, че за доста по-дълго. Млада госпожице, вие направихте екипажа и командването му за смях. И то в момент, когато целият свят ни наблюдава. Помислете си за това какво ще си помислят хората за капитан Хобс. Дори не е разбрал, че един от членовете на екипажа му е момиче!
- О! - премигна Дерин. - Вярно.
- И това не е всичко, госпожице Шарп. Военновъздушните сили - как да е. Те са нови. Но вие получихте медал от Адмиралтейството!
- Но вие казахте, че са глупаци!
- Но не обичат да ги правят на такива, а не са враг, който дружеството иска да си спечели.
Тя поклати глава.
- Има обаче някой, който ще се зарадва на новината.
- Суфражетките ли, госпожо?
- Германците, госпожице! Това ще е перфектното пропагандно оръжие!
Тя се изправи.
- Съжалявам, госпожице Шарп, но няма да можем да работим заедно.
Дерин преглътна. Искаше й се да отговори някак на обвиненията, но истината бе, че доктор Барлоу е абсолютно права. През последните два дни, докато лежеше, Дерин бе мислила само за това колко ще пострада тя след новините на Еди Малоун. Не й бе хрумвало какви ще са последиците за капитана и екипажа, а още по-малко за Британската империя и нейните Военновъздушни сили.
По-лошото бе, че и Алек не го беше помислял. Дали щеше да остане на нейна страна, след като проумееше, че е унизила кораба и родината си?
- Не ме разбирайте погрешно, госпожице Шарп. Това, което сте направили, е много смело и ласкае пола ни. Възхищавам ви се.
- Наистина?
- Наистина. - Изследователката щракна с пръсти към Таса и отвори вратата. - Ако не ви бяха разкрили, щях с удоволствие да работя с вас. След като войната свърши, може пак да си поговорим.
- Може би - добави Лорисът от рамото й, - госпожице Шарп.
- Все още имате време да се разграничите от безумията на Тесла.
Алек остана загледан в мрака пред прозореца на каютата си.
- Не смятате ли, че е малко късно за това, Волгер?
- Никога не е късно да признаеш грешките си, дори и пред критичния поглед на журналистите.
Алек облече вечерния си жакет и го опъна по тялото си.
Пръснати по черните води, под тях имаше поне стотина малки лодки, изпратени да поздравят „Левиатан“. Навигационните им светлини грееха като падащи звезди. Сред тях се издигаше и огромен пътнически кораб, чийто рог прониза нощната мъгла. Стенанието се присъедини към звуците, издавани от другите големи кораби на пристанището.