Така бе лежала цяла нощ, влизайки и излизайки от пожара.
Когато слънцето най-после изгря, Дерин се надигна. Нямаше нужда да се прави, че спи. Днес предстоеше кошмарът.
Това, че всички са спасени, означаваше, че и Малоун е оцелял. Нямаше съмнение, че вече е предал историята си на шефовете на „Ню Йорк Свят“. „Левиатан“ бе кацнал на не повече от 70 километра от Ню Йорк. Щом британският консул прочетеше историята, новините щяха да пристигнат с най-бързия вестоносец, който можеха да намерят.
Поне капитанът не беше на борда. Дерин се съмняваше, че първият офицер ще има куража да я хвърли в карцера без заповед отгоре. Погледите на останалите обаче щяха да са достатъчно наказание.
Въпреки навехнатото си коляно Дерин реши да си облече представителната униформа за пред офицерите. Тъкмо се приготви, и на вратата се потропа.
Тя замръзна, загледана в прозореца. Това лп беше? Краят на всичко, за което се бе борила?
- Влезте - каза тихо тя. Но в стаята се появиха само
изследователката и нейните любимци, Лорисът и Таса.
- Добро утро, господин Шарп.
Дерин не отговори, само подаде ръка на Таса, който отърка муцунка в нея.
- Да не ви е лошо, господин Шарп? - намръщи се доктор Барлоу. - Изглеждате бледичък.
- Просто не спах добре.
- Бедничкият. Наистина Ню Йорк не ни посрещна с отворени обятия. Но пък имахме късмет.
- Така е, госпожо - въздъхна Дерин. - Разбира се, ако онзи гадняр Еди Малоун не бе имал късмет, щях да съм малко по-щастлива.
- Разбирам. - Доктор Барлоу дръпна стола от бюрото на Дерин и седна. - Новините от тази сутрин ще ви удивят.
- Новините? - преглътна Дерин.
- Разбира се. Целият кораб говори за това.
Изследователката се усмихна и извади сгънатия вестник от чантата си.
- Значи... вече... - заекна Дерин. - И офицерите са ви изпратили...
- Никой не е изпращал никого, младежо - подаде й вестника доктор Барлоу.
Дерин го разгъна. Сърцето й бясно затупка. Жуженето в коляното й се поднови. В центъра на първата страница имаше снимка на Алек, подгизнал пред разрушения автобус, а под него се мъдреше тлъсто заглавие:
Нищо чудно, че нападението, застрашило живота на Алек, бе новината на деня. Дерин прегледа страницата и прочете, че немски агенти вероятно стоят зад атаката. Анализатори се питаха дали Никола Тесла също е бил мишена и как ще се отрази всичко това на местните избори за кмет.
За Дерин Шарп обаче нямаше нито ред.
Тя прелисти следващите няколко страници. Видя снимки на надвисналия над Токио „Левиатан“, от срещата на кораба с генерал Панчо Виля, мнението на посланика на Германия, който осъждаше заплахите на великия изобретател срещу Машинистките сили.
За това, че на борда на кораба има момиче, обаче не пишеше нищо.
- Малоун изчаква, нали? - изпъшка Дерин.
- Мисля, че не четете внимателно, младежо. Всичко си е написано черно на бяло в основното заглавие.
Дерин погледна първата страница на вестника и се загледа.
- Тайният наследник на австрийския трон - промърмори тя и най-после се сети. - Но как е разбрал Еди Малоун за писмото на папата?
- Писмото на папата? - повтори доктор Барлоу. - Както и подозирах, сте знаели за това!
- Да, госпожо. Алек ми каза още в Истанбул.
- Браво на него. Човек би се запитал дали всички на кораба нямат някаква тайна идентичност.
- Надявам се, че не, госпожо. Много е досадно, да ви призная. Защо обаче Алек ще казва на този...
- Гадняр? - предложи учтиво Лорисът.
И тогава Дерин разбра. Алек бе сключил още една сделка. Като в Истанбул, когато Малоун се готвеше да разкрие плановете на революцията и Алек се бе съгласил да му разкрие истината за живота си, за да го накара да замълчи.
Само дето сега бе разкрил тайните си заради нея.
- О! - възкликна тихо Дерин.
- Точно - съгласи се изследователката, - но реагирахте доста мудно, господин Шарп. Да не сте си ударили и главата освен коляното?
- Защо ме наричате господин Шарп? - Дерин вдигна поглед от вестника.
- Защото така е записан курсантът на борда - отвърна доктор Барлоу и вдигна вестника, - а след това едва ли някой ще повярва в друго. Сега се приготвяйте. Ще пътуваме след час.
- Ще пътуваме ли?
- Към Ню Йорк. Сръбският консул организира банкет за господин Тесла и принц Александър този следобед. Официалната униформа е задължителна, но виждам, че вече сте облечен.
- Добре. Защо ви е обаче да ме мъкнете със себе си?
- Господин Шарп, очевидно сте спечелили доверието, а може би и нещо повече, на австрийския принц, макар от самата мисъл за това да ме побиват тръпки.