„Левиатан“ си струваше цял живот измами.
- Обичаш ли го?
Дерин преглътна, след което посочи към екрана.
- Кара ме да се чувствам така. Както когато летя.
- Значи трябва да му го кажеш.
- Казах ти, че вече го целунах!
- И аз те целунах, господин Шарп! Това не е обяснение в любов!
- А какво?
- Любопитство. Изглеждаше ми като хубаво момче -усмихна се Лилит.
- Е, убедена съм, че Алек не се интересува от хубави момчета!
- Как можеш да си сигурна? Трябва да попиташ.
- Ти си създадена, за да хвърляш бомби. Аз не - поклати глава Дерин.
- Ясно. Ти си създадена, за да бъдеш войник.
- Може би не. И двете са по-лесни от това!
Едното от момичетата се обърна към нея и Дерин снижи глас.
- И без това няма значение какво искаме. Той е наследник на австрийския престол, а аз съм обикновено момиче.
- Престола я го има след войната, я не.
- Колко радостна мисъл!
- На война като на война. - Лилит извади часовника от джоба си и погледна към циферблата му. - Трябва да вървим.
Дерин кимна, но докато следваше Лилит, погледна през рамо. „Левиатан“ летеше гордо над пустинята с оправени двигатели.
Тя си обеща да каже истината при следващата си среща с Алек. В крайна сметка, бе се заклела да не пази тайни от него.
Само дето тази среща можеше да се осъществи след войната. А тогава светът щеше да бъде съвсем различно място.
Следващите две седмици бяха за Алек микс от коктейли, пресконференции и научни демонстрации. Трябваше да се намерят пари, да се ухажват журналисти, да се убеждават дипломати в доста крехката иначе претенция на младия принц за трона на Австро-Унгария. Беше съвсем различно от ритъма на живот в „Левиатан“, с камбаните, постовете и обедните почивки. На Алек му липсваха както мъркането на двигателите, така и полюшването на палубата под краката му.
Липсваше му и Дерин. Дори повече, отколкото през ужасните дни, след като бе научил тайната й. Тогава двамата поне ходеха по едни и същи коридори. Сега обаче и „Левиатан“ го нямаше, а всички контакти с приятелката му бяха напълно прекъснати.
Вместо с Дерин му се налагаше да общува с Никола
Тесла, а това го изморяваше. Ученият се мъчеше да разкрие тайните на вселената, но от друга страна, можеше да избира вината за вечеря часове наред. Мъчно му бе, че всеки ден загиват войници, но си губеше времето да флиртува с репортерите, наслаждавайки се на всяка секунда под светлината на прожекторите.
Живееше в плен на страстите си, най-странна от които бе любовта му към гълъбите. Дузина сиви, гукащи птици населяваха стаите на Тесла в хотел „Уолдорф-Астория“. Бе толкова щастлив да ги види след месеците престой в Сибир, през които за тях се бе грижил персоналът на хотела - срещу съответната немалка сума, разбира се.
Тесла обаче знаеше как да очарова публиката с изобретенията си. Той забавляваше хората с електрически шоута в лабораторията си в Манхатън и присъстваше на пищните вечери в хотела, като умело си печелеше финансиране, за да направи необходимите подобрения по оръжието си.
Въпреки това, на Алек му се стори, че са минали векове, когато най-сетне успяха да стигнат Лонг Айлънд. Сториха го на въоръжения самоход „Пинкертън“, платен от фирмата за кинопрегледи на Хърст-Пат. Така великият изобретател най-сетне отведе Алек и хората му до огромна кула, която се издигаше над малкото крайморско градче Шоръм.
Голиат се издигаше висок като небостъргач, огромен роднина на гръмовержеца от Истанбул. Четири по-малки кули обграждаха централната структура, покрита с медна полусфера, която блестеше на слънчевата светлина. По нея сновяха работници, конто правеха последните приготовления преди демонстрацията тази вечер. Под кулите се виждаше тухлената електростанция на комплекса, с пуфтящи комини.
Самоходът навлезе в комплекса през ограда от бодлива тел. Тя бе висока и в състояние да отблъсне туристи и обикновени крадци. Алек обаче не забеляза нищо, способно да спре самоход.
Два дни след напускането на „Левиатан“ вестоносен орел му бе донесъл писмо от Дерин, в което бе предала предупреждението на Лилит, заедно с обещанието, че „Левиатан“ ще кръжи около брега н ще следи за поява на подводници - или ходещи по водата, Каквото и да означаваше последното.
Дерин бе помолила Алек да не казва на никого за германската заплаха. Но докато наблюдаваше как двамата стражи затварят вратата, въоръжени с твърде старомодни пушки, тайнствеността не му се стори добра идея. Ако хората му трябваше да останат тук, нямаше да е зле да научат нещо повече.