Замислих се какво да правя. Започна да вали слабо. Привърших бирата и взех втора. Погледнах през всички прозорци, дори и от тези на спалнята в дъното вляво, но не видях никого. След малко ми се прииска да използвам банята, но тя все още беше вътре. Почудих се какво прави толкова време.
Накрая, когато излезе, беше в синя хавлиена роба, с дължина до средата на прасеца. Косата й беше увита в бяла кърпа. Все още беше с тъмни очила.
Тя пусна радиото в кухнята, намери някаква музика, върне се с чаша вино и седна на дивана.
— Добре, — каза — какво искаш да правиш?
— Нощес си тръгвам. — казах.
— Кога?
— Към два.
— Как?
— Рибарска лодка. На юг.
— Дотогава можеш да останеш тук. Ще те закарам до пристанището.
— Не е толкова просто, — казах — Трябва да се върна в мотела.
— Кое е толкова важно?
— Едни документи. В голям плик от амбалажна хартия. На дъното на куфара ми.
— Може вече да са ги взели.
— Може.
— Много ли е важно?
— Да.
— Дай ми ключа от стаята. Ще ги взема вместо теб.
— Не те моля за това.
— Ще ги взема. Разполагай се тук. Дай ми ключа.
Извадих го от джоба си и й го подадох. Тя кимна и отиде до спалнята. Аз отидох в кухнята и сложих кафе на котлона. Малко по-късно тя се появи в черна пола, червена блуза и червен шал. Боти. Взе шлифера си и тръгна към вратата. Аз отидох до нея и я прегърнах, а тя се засмя, и излезе навън на дъжда. чух да се затръшва вратата на колата и звукът на двигателя. Не ми стана приятно, че тя отива, но документите ми трябваха.
Върнах се и влязох в банята. Множество бурканчета без етикети изпълваха полиците. Известен брой бяха отворени. Някой издаваха необичаен мирис, който не можах да определя, други едва доловимо миришеха на наркотици. Имаше също така Бунзенова горелка, щипци, епруветки и най-разнообразни стъкленици и флакони — всички те, измити съвсем неотдавна.
Не бях сигурен какво щях направя, ако някой я проследеше. чувствах се като гол матадор без шпага. Следяха ме от доста време и много пъти ми се разминаваше. Не носех пистолет. Напоследък ми се наложи да мина през прекалено много летищни проверки и не ми беше останало време да се сдобия на място с нов. Само да си намерех лодката, всичко щеше да е наред.
Отидох до кухнята, за да видя кафето. Беше готово. Налях си една чаша и седнах да го пия на масата. Заслушах се в дъжда.
Може би след около половин час чух шум на кола откъм алеята. Отидох до прозореца. Беше тя и изглежда бе сама в колата.
След като влезе, тя измъкна плика изпод шлифера си и ми го подаде. Върна ми и ключа.
— По-добре провери и виж дали е каквото трябва. — каза. Така сторих, и беше каквото трябва.
— Мислиш, че знаят стаята? — попита.
— Не знам. Не биха познали името. Той видя ли те да влизаш? Да излизаш?
— Сигурно.
— Мислиш ли, че може да са те проследили?
— Не видях никого след мен.
Обърнах се към прозореца и се вгледах за известно време. Нямаше нищо подозрително.
— Не знам как да ти се отблагодаря. — казах накрая.
— Отново съм напрегната.
Отидохме до спалнята и аз изразих признателността си много твърдо и много продължително. Пак работих с устни и ръце под разположението на шията, но всички имаме някакви задръжки, а тази страна със сигурност бе неопитомена и интригуваща. След това тя приготви агнешки хапки, а аз забърках салата. По-късно пихме кафе и пушихме някакви пурети от нейните. Беше се стъмнило и дъждът беше спрял.
Изведнъж тя остави пуретата си в пепелника и стана. Отивам за малко в банята. — каза.
Все още беше вътре и водата шуртеше, когато телефонът иззвъня. Не знаех как да постъпя. Можеше да е някой приятел, съпруг или някой, комуто гласът ми нямаше да се понрави.
— Ало? — чу се припукване от дълго разстояние и лоша връзка. — Ало? — повторих след няколко секунди.
— Ем…? Ем… там ли е…? — изрече мъжки глас, долитащ сякаш от раковина. — Кой… е…?
— Джес, — казах, — Смитсън. Наех за една седмица това място. На някаква жена е. Не й знам името.
— Кажете й…, че е звънил… Персей.
— Не знам дали ще я видя. Нещо да й предам ли?
— Просто… че ще… дойда.
чу се затваряне на слушалката и далечните отгласи изчезнаха.
Отидох до вратата на банята и почуках леко.
— Обадиха ти се по телефона. — казах.
Водата спря да шурти.
— Какво?
В този момент се позвъни на вратата. Втурнах се към кухненския прозорец и погледнах навън. Не виждах жива душа, но на улицата беше паркирана кола и тя беше синя.
Върнах се до вратата на банята.
— Те са тук. — казах.