— Стивънс е лекар — каза Анджели. — Знае поне половин дузина начини да я убие, без да предизвиква подозрения.
— Може би — каза Макгрийви, — а може би не. Ако върху него падне и най-малкото подозрение, което може да се проследи, то тогава душа да му е яка. Ако си купи отрова, то продавачът й я води на отчет. Купи ли си пък нож или въже, пак можем да се доберемедо магазините, които са му ги продали. Погледни обаче колко добре е изпипано всичко. Някакъв си маниак идва, ей-тъй, за нищо, и умъртвява секретарката му, а след това нашият човек е разтърсен от покруса работодател, който настоява най-енергично да заловим убиеца.
— Звучи ми доста кухо.
— Почакай, не съм свършил още. Нека да вземем пациента му, Джон Хансън. Още едно безсмислено убийство, извършено от неизвестен маниак. Ще ти призная нещо, Анджели. Не вярвам в никакви случайности. А вчера имахме две и направо ме втриса. Така че си зададох въпроса може ли да има връзка между убийствата на Джон Хансън и Керъл Робъртс и ако има, то каква. Изведнъж всичко ми се видя съвсем не толкова случайно. Да предположим, че Керъл влиза в кабинета му c вестта, че ще става татко. Последвала е голяма кавга и тя се е опитала да го шантажира. Казва му, че той трябва да се ожени за нея, да й даде пари, или нещо от този род. Джон Хансън е чакал в приемната и е слушал. Може би Стивънс не е бил сигурен дали другият е чул нещо до момента, в който го е сложил да легне на кушетката. Тогава Хансън го заплашва, че ще го издаде. Или се опитва да го принуди да легне c него.
— Звучи доста нагласено.
— Но пасва. След като Хансън си тръгва, докторчето го проследява и му пъха нож между ребрата, за да му запуши устата. После се връща и си разчиства сметките c Керъл. Прави цялата работа да изглежда като дело на някой маниак, после се отбива при мисис Хансън, след което се разхожда из Кънектикът. Край на проблемите. Той е железен, пък нека тъпите ченгета да си разпарят задниците от търчане и слухтене за някаква си откачалка.
— Не мога да го приема — каза Анджели. — Опитваш се да пришиеш обвинение в убийство на човек без да имаш нищо насреща.
— Какво искаш да кажеш c това „нищо насреща“? — запита Макгрийви. — Разполагаме c два трупа. Единият от тях е на жена, бременна в третия месец, работила за Стивънс. Другият е един от пациентите, убит само през една пресечка от кабинета му. Идвал е при него да се лекува, защото е бил хомосексуалист. Когато поисках да прослушаме лентите, той ми отказа. Защо? Кого защитава доктор Стивънс? Попитах дали е възможно взломаджията да е търсил нещо ценно в кабинета му. А той излезе c номера, че уж Керъл ги е заварила и те са я измъчвали да им каже къде се намират въпросните мистериозни скъпоценности. Само че такива мистерии не се случват. Лентите му не представлявали интерес за никого. Не държал наркотици в кабинета си. Нямал и стотинка даже в офиса. И какво излиза? Разбира се, че някакъв маниак. Нали така? Само че номерата му няма да минат. Сигурен съм, че именно доктор Джад Стивънс е точно човекът, когото търсим.
— Мисля, че се опитваш да му окачиш въжето на врата — изрече спокойно Анджели.
Лицето на Макгрийви се наля c кръв.
— Защото ръцете му са оцапани c кръв.
— Ще го арестуваш ли?
— Мисля да му подам едно спасително въже — каза Макгрийви. — И докато той си напъхва врата в него, ще изровя всичките му кирливи ризи на показ. И когато го сложа да стъпи върху стола, той ще си получи заслуженото.
Макгрийви се обърна и излезе.
Анджели го проследи със замислен поглед. Ако останеше бездеен, имаше голяма вероятност Макгрийви да осъществи заплахата си. Не можеше да позволи това да се случи. Отбеляза си наум да поговори за това c капитан Бертели на другата сутрин.
Глава четвърта
Сутрешните издания на вестниците излязоха със сензационни заглавия за садистичното убийство на Каръл Робъртс. Джад се изкушаваше от мисълта да се обади в телефонната централа и да им поръча да известят клиентите му, че днешните сеанси се отлагат за друг ден. Не беше мигнал цяла нощ и сега очите му пареха, сякаш имаше пясък под клепачите си. Но след като разгледа списъка на пациентите за деня, реши, че за двама от тях отлагането можеше да се окаже фатално; другите можеха да почакат. Реши да действа по нормалната процедура; първо — щеше да е по-добре за пациентите, и второ — щеше да е добра терапия за самия него да държи ума си далеч от случилото се.