Джад отиде рано в кабинета си, но завари коридора претъпкан c репортьори, телевизионни коментатори и фотографи. Той отказа да ги пусне вътре или да направи какъвто и да е коментар. Накрая успя да се отърве от тях. Отвори бавно вратата към кабинета си, изпълнен c нервно очакване. Но напоеният c кръв килим беше изнесен, а всичко останало беше подредено на привичните си места. Стаята имаше нормален вид. Само дето Каръл никога повече нямаше да влезе вътре c ослепителната си усмивка.
Джад чу да се отваря външната врата. Първият му пациент беше дошъл.
Харисън Бърк представляваше забележителен среброкос мъж, прототип на бизнесръководител от голям мащаб, какъвто всъщност и беше: вицепрезидент на корпорацията Интернашънъл Стийл. Първият път, когато Джад се срещна c него, се бе запитал, дали директорът беше създал стереотипния си имидж или имиджът беше създал директора. Някой ден Джад щеше да напише книга за характеристиките на лицата: грижовното изражение на лекаря, вживяното лице на адвоката в съда, физиономията и фигурата на актрисата — това бяха универсалните общоприети критерии: външното за сметка на вътрешното, лицето — за сметка на душата.
Бърк се изтегна на дивана и Джад насочи вниманието си към него. Десет минути му бяха достатъчни, за да се увери, че Харисън Бърк е параноик c наклонност към човекоубийство. Всички сутрешни вестници гъмжаха c подробности за убийството, станало предната нощ в същата тази стая, в която се намираше в момента, но Бърк не обели и дума за това. Беше типично за неговото състояние; за него външният свят не съществуваше.
— По-рано не ми вярвахте — каза Бърк, — но сега вече разполагам c доказателства, че са по петите ми.
— Мисля, че бяхме решили да не губите присъствие на духа, Харисън — отвърна внимателно Джад. — Спомнете си, вчера стигнахме до извода, че въображението може да ни изиграе…
— Не е въображението ми — изкрещя Бърк. Той се изправи и седна на кушетката. — Сега вече имам сигурни доказателства, че се опитват да ме убият!
— Защо не си легнете и не се опитате да се отпуснете? — предложи успокояващо Джад.
Бърк се изправи на крака.
— Само това ли имате да кажете? Та вие дори не се опитвате да изслушате доказателствата ми! — Очите му се присвиха. — Как да съм сигурен, че и вие не сте един от тях?
— Знаете много добре, че не съм от тях — каза Джад. — Аз съм ваш приятел и се опитвам да ви помогна.
Изпита остър пристъп на разочарование. Прогресът, който си мислеше, че е успял да постигне през последния месец, напълно отсъстваше. Пред него отново стоеше същият параноик, прекрачил прага на кабинета му преди два месеца.
Бърк беше започнал работа в Интернашънъл Стийл като пощаджийче. За двайсет и пет години отличният му външен вид и приветливата му личност му бяха извоювали място под самия връх. Следващият президент на корпорацията щеше да носи неговото име. Но преди четири години жена му и трите му деца бяха изчезнали в пламъците на стихиен пожар, погълнал вилата им в Саутхамптън. През това време Бърк прекарваше приятно времето на Бахамските острови c любовницата си. Преживя трагедията много по-тежко, отколкото някой можеше да предполага. Възпитан като ревностен католик, той беше неспособен да се отърси от чувството за вина. Започна да изпада в мрачни настроения и взе по-рядко да се вижда c приятели. Вечер си оставаше вкъщи като преживяваше отново и отново агонията на съпругата и децата си, изгорели в пламъците на вилата му, докато в друга част от мозъка си той лежеше със своята любовница. Все едно, че непрекъснато прожектираше един и същи филм в съзнанието си. Обвиняваше изцяло себе си за трагичната смърт на своето семейството. Ако беше останал при тях, трагедията нямаше да се случи. Тази мисъл се превърна в мания. Той беше същинско чудовище. Съзнаваше го напълно и Господ го знаеше също. Разбира се, че не беше тайна и за околните! Те го ненавиждаха със същата сила, c която се ненавиждаше и самият той. Хората му се усмихваха и се пишеха дружелюбни, но през цялото време го чакаха да покаже истинската си същност, за да го пипнат за врата. Но той не беше вчерашен. Спря да се храни в директорската столова и нареди да му носят обяда в кабинета. Избягваше всяко възможно човешко присъствие.
Преди две години компанията трябваше да си избира нов президент; наеха си човек отвън, като подминаха Бърк. Година по-късно се беше разкрил пост за изпълнителен вицепрезидент. Отново назначиха друг човек, като го пренебрегнаха най-безцеремонно. Сега вече имаше налице всички доказателства за наличието на широк заговор срещу него. Започна да шпионира колегите си. Нощем поставяше подслушвателни устройства в кабинетите на другите директори. Шест месеца по-късно го заловиха. Не го изгониха само заради изключително дългия му стаж във фирмата и високия пост, който заемаше в момента.