Докторът я качи на колата си. Заприказва й без да иска никакви отговори, като й даде възможност да се оправи и да обмисли всичко. Той спря пред една модерна жилищна сграда на Седемдесет и първа улица, която гледаше към Ийст Ривър. Зданието имаше портиер и пиколо и ако се съдеше по спокойния начин, по който го поздравиха и двамата, човек можеше да си помисли, че любимото занимание на доктора е да води всяка сутрин в три часа малолетни курвета у дома си.
Керъл никога не беше попадала в апартамент като този на доктора. Всекидневната беше цялата в бяло c две дълги, ниски кушетки, покрити със златист туид. Между кушетките беше поместен огромният квадрат на масичката за кафе c дебело стъкло отгоре. Върху стъклото лежеше разтворен и подреден шах c резбовани венециански фигури. По стените висяха модерни платна. Във вестибюла постоянно включен монитор следеше площадката между асансьора и входа към апартамента. В ъгъла на всекидневната се гушеше барче c матови стъкла и рафтове c кристални чаши и бутилки. През прозореца се виждаха дребните лодки в далечината на Ийст Ривър.
— Не знам защо, но тия съдилища винаги ми изстъргват стомаха — каза Джад. — Защо да не спретна набързо едно малко угощение за рождения ти ден?
И той я заведе в кухнята, където тя наблюдаваше как сръчно и бързо приготви мексикански омлет, изпържи картофите по френски, препече филийките по английски, направи салата и кафе.
— Това му е хубавото да си ерген — заяви той. — Готвя само тогава, когато съм гладен.
Значи той беше ерген без вързано маце у дома. Успееше ли да му скрие шайбата, на всички щяха да им паднат шапките. След като Керъл си омете чиниите, той я заведе в спалнята за гости. Спалнята беше в синьо доминирана от голямо двойно легло c кувертюра в синьо каре. До стената беше изправен нисък дрешник от тъмно дърво c бронзови дръжки.
— Можеш да спиш тук — каза той. — Сега ще ти потърся някаква пижама.
Керъл се огледа като замаяна и подсвирна. Браво, Керъл! Удари джакпота! Това копеленце си умира по дребни и черни затворнически дупета. И тъкмо твоят задник е извадил късмета.
Тя се съблече и прекара следващия половин час под душа. Когато излезе от банята c хавлия, увита около съблазнителното си лъскаво тяло видя, че копелето беше оставило комплект пижами върху леглото. Тя се изсмя c разбиране и дори не ги и докосна. Захвърли хавлията и се насочи към всекидневната. Стаята беше празна. Надзърна през вратата, водеща към работния му кабинет. Завари го седнал на една голяма и удобна маса със старомоден лампион, надвесен над главата му. Стаята му пращеше по шевовете от книги — от пода до тавана. Тя се приближи откъм гърба му и го целуна по врата.
— Хайде да започваме, бебчо — прошепна тя в ухото му. — Така ме надърви, че ще се пръсна. — Тя се притисна c цялото си тяло в него. — Какво чакаме още, татенце? Ако не ми го зачукаш още сега, направо откачам.
Той я гледа в продължение на секунда със замислени тъмносиви очи.
— Не ти ли стигат досегашните ти неприятности? — запита я меко. — Вярно, не можеш да промениш факта, че си се родила c черна кожа, но кой ти е казал, че не можеш да бъдеш нищо друго, освен шестнайсетгодишно курве — почитателка на марихуаната?
Тя го изгледа изумено. Да не беше объркала нещо? Може би имаше нужда от предварителна подготовка, за да го вдигне? Да я нашиба c камшик? Или беше от типа на преподобния отец Дейвидсън? Щеше да си прочете молитвата върху черния й задник, после щеше да я възвиси и накрая щеше да й го зачука така, че само топките му да останат отвън. Опита отново. Промуши ръка между бедрата му, погали го и прошепна:
— Хайде, бебчо. Набримчи го.
Той нежно се освободи и я сложи да седне в едно кресло. Никога досега не беше изпадала в такова изумление. Нямаше вид на педал, но може ли човек да е сигурен в днешно време?
— Как го предпочиташ, бебчо? Само ми кажи, и веднага ще ти го вдигна.
— Добре — каза той. — Хайде да си полафим.
— Искаш… да си поговорим?
— Именно.
И те си поговориха. Цяла нощ. Това беше най-странната нощ в живота на Керъл до този момент. Доктор Стивънс прескачаше от една тема на друга, сменяше предмета, сякаш я изпитваше. Питаше я за мнението й за Виетнам, за гетата и вълненията в колежите. И всеки път, когато на Керъл й се струваше, че е открила какво се таи зад въпросите му, той сменяше темата. Говориха за неща, за които си нямаше и хабер, и за неща, в които тя считаше себе си за абсолютен експерт. Месеци след това тя лежеше будна в мрака, мъчейки си да си припомни точната дума, идея, магическата фраза, които я бяха преобразили. Никога не успя да си я спомни, защото разбра, че такава дума просто не съществуваше. Доктор Стивънс беше направил най-простото. Беше поговорил c нея. Като човек c човек. Никой не беше постъпвал така c нея преди. Беше се отнесъл c нея като c човешко същество, като равен, чиито мнения и чувства уважаваше.