Бейли беше въоръжен. Можеше да насочи бластера към Данийл, но като изключим моментното чувство на надмощие, това действие щеше само да осуети плановете му. Безполезно беше да заплашваш с унищожение един робот. Самосъхранението — това беше едва Третият закон.
Той гласеше: „Роботът е длъжен да защищава своята сигурност, доколкото това не е в противоречие с Първия и Втория закон.“
Данийл не би имал нищо против да бъде унищожен, ако алтернативата е да наруши Първия закон. А Бейли не желаеше да унищожава Данийл, Категорично не.
Все пак искаше му се да погледне навън. Тази мисъл не му даваше мира. Не можеше да позволи това опекунство над него да продължава.
За момент си помисли да насочи бластера към собственото си слепоочие. Отвори покрива на колата или ще се самоубия. На едно действие на Първия закон да противопостави друго — по-силно, по-неотложно.
Бейли знаеше, че не може да го направи. Беше твърде недостойно. Картината, изникнала в съзнанието му, го отвращаваше.
Той каза вяло:
— Би ли попитал шофьора колко мили ни остават до края?
— Разбира се, колега Елайджа.
Данийл се наведе напред и натисна бутона. Докато го правеше, Бейли също се наведе и извика:
— Водач! Свали покрива на колата!
Този път човешката ръка се протегна бързо към бутона и го натисна отново. Тя остана твърдо в това положение.
Леко задъхан, Бейли гледаше Данийл.
За секунда Данийл остана неподвижен, сякаш позитронните му връзки за момент бяха нарушени, докато се приспособят към новата обстановка. Но това премина бързо и в следващия миг ръката на робота се задвижи.
Бейли очакваше това. Данийл щеше да отстрани човешката ръка от бутона (внимателно, без да я нарани), да включи отново предавателя и да отмени заповедта.
Бейли каза:
— Не можеш да отместиш ръката ми, без да ме нараниш. Предупреждавам те. Сигурно ще трябва да ми счупиш пръстите.
Не беше истина. Бейли го знаеше. Но Данийл спря ръката си. На една опасност бе противопоставена друга. Позитронният мозък трябваше да прецени вероятностите и да ги превърне в противоположни потенциали. Което просто означаваше още малко колебание.
Бейли каза:
— Вече е късно.
Той спечели. Покривът се отдръпваше плавно и в откритата кола нахлу острата, бяла светлина на соларийското слънце.
Ужасен в първия миг, Бейли поиска да затвори очи, но надви този порив. Пред погледа му се разля вълна от сини и зелени багри — в невероятно изобилие. Усещаше върху лицето си немирната насрещна струя, но не можеше да различи отделни подробности. Нещо профуча край тях: робот или животно, или някакъв предмет, издигнат от въздушен вихър. Не можеше да каже точно. Колата мина край него прекалено бързо.
Синьо, зелено, въздух, шум, движение — и над всичко яростно, безпощадно, ужасяващо се лееше бялата светлина, която идваше от едно кълбо в небето.
За кратък миг той отметна глава и погледна право в слънцето на Солария. Гледаше го, незащитен от дифузиращото стъкло на противослънчевите козирки, монтирани към най-горните етажи на градовете. Гледаше голото слънце.
И в същия момент усети как ръцете на Данийл притискат надолу раменете му. В този нереален, хаотичен миг в главата му се тълпяха множество мисли. Трябваше да гледа! Трябваше да види всичко, каквото можеше. А Данийл трябваше да бъде там, при него, за да му попречи да гледа.
Но, разбира се, един робот не би посмял да упражни насилие върху човек. Тази мисъл надделя. Данийл не можеше да му попречи със сила и въпреки това той усещаше как ръцете на робота го натискат надолу.
Бейли се опита да отблъсне тези нетленни ръце и загуби съзнание.
Назована е жертвата
Бейли беше отново защитен от затвореното пространство. Пред очите му изплува лицето на Данийл, осеяно с тъмни петна, които станаха червени, когато премигна.
Бейли каза:
— Какво се случи?
— Съжалявам — рече Данийл, — че пострадахте въпреки моето присъствие. Преките лъчи на слънцето увреждат човешките очи, но аз се надявам, че пораженията от краткото ви облъчване няма да бъдат трайни. Когато погледнахте нагоре, бях принуден да ви дръпна и тогава загубихте съзнание.
Бейли направи гримаса. Въпросът дали бе изпаднал в безсъзнание поради прекалена възбуда (или уплаха?), или от удара оставаше открит. Опипа челюстта и главата си, но не усети болка. Въздържа се да зададе въпроса направо. Пък и много не му се искаше да знае.