Той каза:
— Не беше чак толкова лошо.
— От реакциите ви, колега Елайджа, мога да съдя, че ви е било неприятно.
— Ни най-малко — рече твърдоглаво Бейли. Петната пред очите му се разсейваха и не бяха вече толкова ярки. — Съжалявам само, че видях толкова малко. Движехме се прекалено бързо. Покрай робот ли минахме?
— Минахме край много роботи. Пътуваме през имението Кинболд, в което се отглеждат овощни дървета.
— Трябва да опитам отново — каза Бейли.
— Не бива да го правите в мое присъствие — отвърна Данийл. — Междувременно сторих това, за което ме помолихте.
— За кое те помолих?
— Сигурно си спомняте, колега Елайджа, че преди да заповядате на шофьора да свали покрива на колата, вие ми наредихте да го попитам колко мили остават до края на пътуването. Остават още десет мили и ще пристигнем след около шест минути.
На Бейли му се прииска да го попита дали не се сърди, че го е надхитрил, дори само за да види как безупречното му лице се разкривява, но потисна порива си. Разбира се, Данийл просто щеше да отговори „не“ без злост или раздразнение. Щеше да си остане сдържан и сериозен, както винаги, спокоен и невъзмутим.
Бейли каза тихо:
— Все едно, Данийл, ще трябва да свикна с това.
Роботът погледна човека до себе си.
— За какво говорите, колега Елайджа?
— Йосафате! За… за откритото пространство. Цялата тази планета е направена от него.
— Няма да е необходимо да излизате на открито — рече Данийл. — После, сякаш с това въпросът се изчерпваше, добави: — Колата забавя ход, колега Елайджа. Струва ми се, че пристигнахме. Ще трябва да почакаме, докато поставят друг въздушен тунел, за да ни отведе към жилището, което ще ни служи за оперативна база.
— Няма нужда от въздушен тунел, Данийл. Щом ще трябва да работя на повърхността, налага се да свиквам.
— Няма да има причина да работите навън, колега Елайджа.
Роботът понечи да каже още нещо, но с властно махване на ръката Бейли го накара да млъкне.
Сега не му беше до съчувствията на Данийл, до утехите му и уверенията, че всичко ще бъде наред, че за него ще се грижат.
Това, което всъщност желаеше, бе увереността, че ще може сам да се грижи за себе си и ще изпълни задачата си. Въздействието на откритото пространство се оказа непоносимо. Възможно беше, когато настъпи моментът отново да се изправи пред него, да не му достигне смелост, дори ако трябва да пожертвува достойнството си, а навярно и сигурността на Земята. И всичко заради някакво си празно пространство.
Тази мисъл, макар и мимолетна, накара лицето му да помръкне. Тепърва му предстоеше да срещне открития въздух, слънцето и пространството!
Елайджа Бейли се чувствуваше като жител на някой от по-малките градове, например Хелзинки, който е на посещение в Ню Йорк и със страхопочитание брои етажите. Беше си представял „жилището“ като някакво апартаментче, но то се оказа нещо съвсем различно. Стаите като че нямаха край. Панорамните прозорци бяха плътно покрити и не пропускаха нито лъч от смущаващата дневна светлина. Светлините оживяваха безшумно от невидими източници, щом пристъпеше в някоя стая, и угасваха все така безшумно, щом я напуснеше.
— Толкова много стаи — промълви Бейли удивен. — Толкова много. Прилича на мъничък град, Данийл.
— Наистина изглежда така, колега Елайджа — потвърди равнодушно Данийл.
На земния човек му се виждаше странно. Защо бе необходимо да наблъскат толкова космолити в непосредствено съжителство с него?
Той попита:
— Колко души ще живеят тук с мен?
Данийл каза:
— Аз, разбира се, има и няколко роботи.
Бейли си помисли: „Би трябвало да каже и няколко други роботи.“
Отново му стана ясно, че Данийл има намерение да се прави на човек докрай, та дори единствената му публика да е Бейли, комуто истината бе добре известна.
Но после тази мисъл бързо отстъпи място на друга, по-настойчива. Той извика:
— Роботи! А хората колко ще бъдат?
— Нито един, колега Елайджа.
Тъкмо бяха влезли в стая, натъпкана от пода до тавана с филмокниги. В трите ъгъла на стаята бяха поставени три големи, шейсетсантиметрови вертикални екрана. В четвъртия имаше стереоскопичен екран.
Бейли се огледа с раздразнение и каза:
— Нима са изхвърлили всички оттук, за да ме оставят да препускам сам из този мавзолей?
— То е предназначено само за вас. Такива жилища за един човек са обичайни на Солария.
— И всички живеят по този начин?
— Всички.
— За какво са им толкова стаи?
— Прието е всяка стая да има само едно предназначение. Това е библиотеката. Има и стая за музика, гимнастическа зала, кухня, пекарна, трапезария, работилница, разни помещения за ремонт и изпитания на роботи, две спални…