„Малко е! Трябва още“ — измърмори той в огледалото.
Бейли излезе от банята, бършейки лицето си, и навлече панталони върху съвсем новите гащета. (Роботите се грижеха за всичко, дявол да ги вземе.)
Той каза:
— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса, Данийл?
— Както знаете, колега Елайджа, аз отговарям на всички въпроси, доколкото е по силите ми.
Или доколкото ти позволяват инструкциите, помисли си Бейли и каза:
— Защо на Солария има само двайсет хиляди души?
— Това е един факт — отвърна Данийл. — Цифра. Данни, получени в резултат на преброяване.
— Да, но ти избягваш същността на въпроса. Планетата може да изхранва милиони; защо тогава са само двайсет хиляди? Беше ми казал, че за соларианите това е оптималното число. Защо?
— Такъв е начинът им на живот.
— Искаш да кажеш, че упражняват контрол върху раждаемостта?
— Да.
— И планетата им стои празна? — Бейли не знаеше защо бе взел на прицел точно този въпрос, но броят на населението бе един от няколкото сигурни факта, които знаеше, а и нямаше много други неща, за които би могъл да попита.
Данийл отвърна:
— Планетата не е празна. Тя е разделена на имения, всяко от които се управлява от соларианин.
— Искаш да кажеш, че всеки живее в имението си. Двайсет хиляди имения и във всяко по един соларианин.
— Именията са по-малко, колега Елайджа. Съпругите живеят в същото имение.
— И никакви градове? — Бейли усети хлад.
— Никакви, колега Елайджа. Те живеят напълно изолирано и никога не се срещат, освен при изключителни обстоятелства.
— Отшелници?
— И да, и не.
— Какво имаш предвид?
— Вчера видяхте тримерното изображение на инспектор Груър. Соларианите свободно си правят посещения по този начин, само по този начин.
Бейли се втренчи в Данийл и каза:
— Това отнася ли се и за нас? И ние ли ще трябва да правим същото?
— Така е прието тук.
— Тогава как ще разследвам случая? Ако поискам да се срещна с някого…
— В това жилище, колега Елайджа, може да получите тримерно изображение на всеки жител на планетата. Няма да има никакви затруднения. Всъщност това ще ви спести неприятностите, свързани с напускането на къщата. Ето защо, когато пристигнахме, ви казах, че няма да се наложи да свиквате с откритото пространство. Това е добре. Всеки друг начин на работа би бил извънредно неприятен за вас.
— Сам ще преценя кое е неприятно за мен — отвърна Бейли. — Най-напред трябва да се свържа с тази Гладиа, жената на убития. Ако тая история с тримерния образ не ми върши работа, ще отида при нея лично. Това ще реша аз.
— Ще видим кое е най-добро и най-приемливо, колега Елайджа — отвърна Данийл уклончиво. — Ще се разпоредя за закуската. — И понечи да излезе.
Почти озадачен, Бейли впери поглед в широкия гръб на робота. Данийл Оливо се държеше като господар. Ако бе получил инструкции да попречи на Бейли да научи повече, отколкото е абсолютно необходимо, то на Бейли все пак му оставаше един коз.
В края на краищата онзи беше само Р. Данийл Оливо. Достатъчно бе да съобщи на Груър или на който и да е соларианин, че Данийл е робот, а не човек.
Но, от друга страна, неговата хуманоидност можеше да се окаже и много полезна. Козът не биваше да се играе веднага. Понякога той е по-полезен, когато го държиш в ръцете си.
Ще почакаме и ще видим, помисли си Бейли и последва Данийл.
Бейли попита:
— Как се установява контакт?
— За това ще се погрижат, колега Елайджа. — отвърна Данийл и пръстът му потърси един от бутоните за повикване на роботите.
В същия миг се появи робот.
Откъде ли се вземат, учуди се Бейли. Ако човек се разхождаше безцелно из необитаемия лабиринт на къщата, не можеше да види нито един робот. Дали не се разбягваха, като идваха хора? Дали не си предаваха един на друг съобщения да опразнят коридорите?
И въпреки това, щом ги повикаха, появяваха се начаса.
Бейли заразглежда новопристигналия. Той бе гладък, но не лъскав. Повърхността му бе матово-сивкава и единственото цветно петно бе подобният на шахматна дъска участък на дясното му рамо. Квадрати в бяло и жълто (в действителност сребърни и златисти поради металния отблясък) образуваха наглед произволни фигури.
Данийл каза:
— Отведи ни в стаята за разговори.
Роботът се поклони и се обърна, но не каза нищо.
— Почакай, момче — извика Бейли. — Как ти е името?