— Не е ли все същото? — каза Бейли.
— Съвсем не. В момента вие наблюдавате моя образ. Не можете да ме докоснете, нали, нито да ме помиришете, или нещо подобно. Това можете да направите, ако ме виждате. В този момент аз съм най-малко на двеста мили от вас. Как може тогава да е същото?
Това възбуди интереса на Бейли.
— Но аз ви виждам с очите си.
— Не, не ме виждате. Виждате изображението ми. Това е видеоконтакт.
— Нима има разлика?
— Огромна разлика.
— Разбирам.
В известен смисъл разбираше. Не можеше да каже точно каква бе разликата, но в това имаше някаква логика.
Тя каза, накланяйки леко глава:
— Наистина ли разбирате?
— Да.
— Означава ли това, че няма да имате нищо против, ако си сваля халата? — Тя се усмихваше.
Той си помисли: „Шегува се, трябва да го приема само като шега.“ Но на глас каза:
— Недейте, това ще ми отвлича вниманието. Ще поговорим друг път.
— Да остана ли по халат или да сложа нещо по-официално? Питам ви сериозно.
— Няма значение.
— Мога ли да ви наричам с малкото ви име?
— При подходящ случай.
— Как е малкото ви име?
— Елайджа.
— Добре. — Тя се сгуши в един стол, който изглеждаше от твърд материал, едва ли не от керамика, но той плавно поддаде и я обгърна нежно.
Бейли каза:
— А сега на въпроса.
— На въпроса — рече тя.
На Бейли му беше изключително трудно. Не знаеше дори как да започне. На Земята би попитал за името, длъжността, града и сектора на местоживеене, имаше безброй други въпроси, които се задават в такива случаи. В началото навярно щеше да знае и отговорите, но това би улеснило преминаването към по-сериозната част. Би му помогнало да се представи на другия, да обмисли тактиката, с която да постигне нещо повече от догадки.
Но сега? Можеше ли да бъде сигурен в каквото и да е? Самият глагол „виждам“ означаваше различни неща за него и за жената. Колко ли още други думи щяха да бъдат различни? Колко ли пъти щяха да изпадат в недоразумения?
Бейли попита:
— Колко време бяхте женени, Гладиа?
— Десет години, Елайджа.
— На колко години сте?
— Трийсет и три.
Бейли почувствува смътно задоволство. Тя спокойно можеше да бъде на сто трийсет и три.
— Щастлив ли беше бракът ви?
Гладиа изглеждаше смутена.
— Какво точно имате предвид?
— Ами… — За момент Бейли се обърка. Какво ли определение можеше да се даде за щастлив брак? Поточно как ли един соларианин си представяше щастливия брак? Той продължи: — Виждахте ли се често?
— Какво? Надявам се, не. Не сме животни, нали?
Бейли се намръщи.
— Все пак сте живели в едно жилище? Мислех, че…
— Разбира се. Бяхме женени. Но аз си живеех в моята част от къщата, а той — в неговата. Той си имаше своята кариера и това му отнемаше голяма част от времето, а аз си имам моята работа. Осъществявахме видеовръзка, когато беше необходимо.
— Той ви виждаше, нали?
— За тези неща не се говори, но той наистина ме виждаше.
— Имате ли деца?
Гладиа скочи на крака, видимо възмутена.
— Това е прекалено. Всякакви, граници на приличието…
— Един момент. Почакайте! — Бейли удари с юмрук по облегалката на стола. — Не ми създавайте затруднения. Това е разследване на убийство. Давате ли си сметка? Убийство. И вашият съпруг е жертвата. Искате ли убиецът да бъде открит и наказан или не?
— Тогава питайте за убийството, а не за… за…
— Трябва да питам за всичко. Най-напред искам да знам дали скърбите за смъртта на съпруга си. — После добави с преднамерена жестокост: — Не изглеждате натъжена.
Тя го изгледа надменно.
— Винаги съжалявам, когато някой умре, особено ако той е млад и полезен.
— А фактът, че той е бил ваш съпруг, не ви ли кара да съжалявате малко повече?
— Той беше определен за мен и ние се виждахме така, както бе предвидено по програма, и… и — следващите думи тя изрече на един дъх — и щом искате да знаете, нямаме деца, защото все още не бяха запланувани. Не виждам какво общо имат тези неща с нечия скръб по нечия смърт.
Възможно е това да няма нищо общо със случая, помисли си Бейли. Зависеше от начина им на живот, а него той не познаваше. Смени темата:
— Казаха ми, че имате лични впечатления от обстоятелствата около убийството.
За момент тя сякаш се изопна като струна.
— Аз… намерих трупа. Правилно ли се изразих?
— Значи не сте видели самото убийство?
— О, не — едва чуто промълви тя.
— Хайде, разкажете ми какво се случи. Без да бързате и със свои думи. — Той се облегна и се приготви да слуша.