Тя започна:
— Беше третата втора от петия…
— А по Стандартното време? — бързо попита Бейли.
— Не знам точно. Наистина не знам. Предполагам, че можете да направите справка.
Гласът й зазвуча неуверено, а очите й се разшириха, Забеляза, че са повече сиви, отколкото сини. Тя каза:
— Той дойде при мен. По програма този ден трябваше да се видим и знаех, че ще дойде.
— Винаги ли идваше в определените дни?
— О, да. Беше много съвестен човек, добър соларианин. Никога не пропускаше деня за среща и идваше винаги по едно и също време. Разбира се, не оставаше дълго. Не беше запланувано да имаме д…
Тя не можа да произнесе думата, но Бейли кимна.
— Както и да е — продължи тя, — идваше винаги по едно и също време, за по-голямо удобство. Разговаряхме по малко; срещите са истинско изпитание, но той разговаряше с мен по най-обикновен начин. Това му беше присъщо. После отиваше да се занимава с проекта, над който работеше; не знам какъв бе точно. В моята част от къщата има специална лаборатория, където можеше да се оттегля в дните за среща. Естествено той си имаше много по-голяма лаборатория в своята част.
Бейли се питаше с какво ли се е занимавал той в тези лаборатории. С фетология навярно; каквото и да означаваше това.
Попита:
— Виждаше ли ви се променен? Неспокоен?
— Не. Не. Никога нищо не го тревожеше. — Тя едва не се засмя, но в последния момент успя да се сдържи. — Винаги се владееше отлично, като вашия приятел там. — Тя бързо протегна малката си ръка и посочи Данийл, който не помръдна.
— Разбирам. Е, продължавайте.
Гладиа не продължи. Вместо това тя прошепна:
— Няма ли да възразите, ако си поръчам нещо за пиене?
— Моля.
Ръката на Гладиа незабавно се плъзна покрай облегалката на стола. След по-малко от минута безшумно влезе някакъв робот и в ръката й се появи чаша топла напитка. (Бейли виждаше парата.) Тя бавно отпи, после остави чашата.
Каза:
— Така е по-добре. Мога ли да ви задам един личен въпрос?
Бейли отвърна:
— Питайте.
— Чела съм много за Земята. Знаете ли, винаги ми е било интересно. Такъв ненормален свят. — Тя млъкна и бързо добави: — Не исках да кажа това.
Бейли леко се намръщи.
— Всеки свят изглежда ненормален за хората, които не живеят там.
— Искам да кажа, че е различен. Разбирате ли? Както и да е, искам да ви задам един неприличен въпрос. Поне, надявам се, че за човек от Земята няма да изглежда неприличен. Разбира се, не бих го задала на соларианин. За нищо на света.
— Какъв въпрос, Гладиа?
— За вас и приятеля ви… господин Оливо, така ли беше?
— Да.
— Това не е видеовръзка, нали?
— Какво имате предвид?
— Искам да кажа, за вас двамата. Вие се виждате. Там сте заедно.
Бейли отвърна:
— Физически сме заедно. Да.
— И бихте могли да го докоснете, ако поискате.
— Точно така.
Тя погледна от единия към другия и възкликна:
— О?!
Това можеше да означава всичко. Възмущение? Погнуса?
Забавляваше го мисълта да стане, да отиде при Данийл и да сложи разперената си длан върху лицето му. Би било любопитно да наблюдава реакциите й.
Той каза:
— Бяхте започнали да разказвате какво се случи, когато съпругът ви дойде да ви види. — Нямаше съмнение, тъкмо това искаше да избегне тя, когато зададе този въпрос, колкото и да бе интересен той за нея. Тя отново отпи от чашата. После рече:
— Няма много за разказване. Разбрах, че е зает, знаех го, защото винаги се занимаваше с някаква изследователска работа, затова се върнах към моите занимания. Тогава, може би петнайсетина минути по-късно, чух вик.
Настъпи пауза и Бейли я подкани:
— Какъв вик?
— Вика на Рикейн. На моя съпруг. Само един вик. Никакви думи. Вик на ужас. Не! По-скоро на изненада, шок. Нещо такова. Никога не бях го чувала да вика.
Тя притисна ръце към ушите си, сякаш да прогони дори спомена за този вик, а халатът й бавно се свлече до кръста. Гладиа не обърна внимание на това, а Бейли съсредоточено загледа бележника си.
Той каза:
— И какво направихте?
— Втурнах се нататък. Тичах. Не знаех къде е…
— Казахте, струва ми се, че отишъл в лабораторията, във вашата част от жилището.
— Наистина, Елайджа, но не знаех къде се намира тя. Не бях съвсем сигурна. Никога не ходех там. Тя беше негова. Знаех само в коя посока е. Някъде в западната част, но бях толкова объркана, че дори не се сетих да повикам някой робот. Щеше да ме заведе веднага, но, разбира се, те не идват, без да ги повикаш. Когато стигнах там — успях да го открия някак си, — той беше мъртъв.
Гладиа неочаквано млъкна, наведе глава и заплака, а Бейли се почувствува ужасно неловко. Тя не направи опит да скрие лицето си. Просто затвори очи и по бузите й бавно потекоха сълзи. Не се чуваше никакъв звук. Раменете й едва потръпваха.